Девета глава
При пристигането си Корбет и другарите му завариха имението в смут. Веднага щом слязоха от конете, Бадълсмиър, целият разчорлен, се втурна да ги посрещне.
— Сър Хю! — извика той и преглътна с мъка. — Най-добре ще е веднага да се видиш с Великия магистър!
Въпреки приличащото слънце и ясното синьо небе, Корбет усети, че угнетеността му се завръща. Той огледа конюшните: войниците-тамплиери, които сега вършеха задълженията на конярите, бяха вперили празни погледи в него.
— Отново ли смъртен случай? — попита Корбет.
Бадълсмиър кимна и му направи знак с ръка да върви след него.
Секретарят каза на Малтоут да се погрижи за конете и тръгна заедно с Ранулф към главната сграда на имението. Бадълсмиър ги преведе през малкия вътрешен двор до стаята на дьо Моле: гола, оскъдно обзаведена килия, доста по-голяма от тази на Корбет, но също толкова аскетична с белите си варосани стени, черно разпятие и покрит с папурени рогозки каменен под. Великият магистър седеше зад една масичка с метално разпятие в средата. Останалите водачи на ордена вече се бяха събрали. По сериозните им лица със зачервени очи се четеше тревога.
При влизането на Корбет дьо Моле стана и каза троснато на Бадълсмиър да донесе още столове. Когато всички се настаниха, Великия магистър почука по масичката.
— Сър Хю, вчера, докато ви нямаше, умря брат Одо. Или по-скоро беше убит. Късно следобед излязъл да полови риба, както често правеше, с малката си лодка, „Призракът от кулата“. Останал доста време в езерото, но и това не е необичайно. Охранявал го един сержант-тамплиер. Тъкмо се канел да слезе до брега, за да му каже, че е време за вечерня, когато видял пламъци на носа. Било обаче твърде късно: брат Одо и лодката били погълнати от огъня.
Корбет покри лицето си с ръце и пророни:
— Говорих с него, точно преди да тръгна за Йорк, посетих го в библиотеката. Показа ми една хроника; личеше си, че се гордее с нея.
Той вдигна очи към останалите.
— Защо? — попита. — Как е могло да се случи?
— Не знаем — отговори Бранкиър. — Нямаме представа, Корбет: затова те чакахме. Ти си кралският секретар. — Той го посочи с пръст. — Изпратен си тук, за да откриеш какво става. Е, открий го!
— Не е толкова лесно — рече Легрейв и се наведе напред. — Как би могъл сър Хю да се справи с това? Брат Одо е отишъл да лови риба, всичко е било тихо и спокойно. За Бога, та лодката е била в средата на езерото! Никой не е изплувал оттам. Никой не е бил в лодката с него. И все пак и той, и лодката, са унищожени от огън, който дори водата от езерото не е успяла да угаси.
— Какви останки са намерени? — попита изведнъж Ранулф.
Тамплиерите го изгледаха пренебрежително.
Корбет се обади:
— Въпросът на моя приятел е от голямо значение.
— Съвсем малко — отговори дьо Моле. — Трупът на брат Одо бе така овъглен, че не можеше да се разпознае. Намерихме и няколко обгорели дъски от лодката, но това е всичко.
— И нищо друго? — попита Корбет.
— Нищо — рече дьо Моле. — Само плаващи овъглени останки. Беше трудно да се каже кои са от лодката и кои от брат Одо.
— Кой ги е извадил? — поинтересува се Корбет.
— Ами — започна Бранкиър, — сержантът не бил в състояние да направи каквото и да било. Той вдигна тревога и всички отидохме по най-бързия начин на брега на езерото. Качихме се на друга лодка, завързана малко по-встрани, но докато стигнем, пламъците вече започваха да угасват. Тленните останки на брат Одо бяха увити в чаршаф и поставени в ковчег. Ще го погребем довечера. Това, което искаме да знаем, сър Хю, е защо се случват тези неща. И как могат да бъдат спрени?
Корбет впери поглед в другия край на стаята: бъчвичката вино, която беше донесъл като подарък от краля, стоеше начената на една странична маса. Червеният восъчен печат сега висеше надолу като огромна капка кръв. Той въздъхна и бутна назад стола си.
— Не зная — отвърна, — макар че едно ще ви кажа: забравете всичките тия дрънканици и сплетни за огън от ада.
Сетне им каза какво е открил до пътя за Ботъм Бар. Дьо Моле се поизправи на стола си и очите му засияха от вълнение.
— Значи знаеш името на жертвата и как е загинал?
— Да. Също така смятам, че в тази гора е имало някой, който е използвал непозната форма на огън. Последната вечер преди заминаването ни, докато ми разказваше за падането на Акр, брат Одо спомена, че сарацините са мятали огън в града.