— Мили Боже! — прошепна Корбет. — Какво ли значи това?
Дяволски огън, разсъди той: ето как Одо описваше пламъците, погълнали нещастния Питъркин и приятеля на библиотекаря Ревъркийн. „Книга за огъня“? Да не би това да бе някакво мъчно разбираемо съчинение? Книга с магии? А „Тайната на Бейкън“? Какво общо имаше това с ужасните огньове? Озадачен, Корбет стана от стола да потърси каталога на библиотеката, но когато го намери, не откри никаква „Книга за огъня“ или каквото и да било, което да обяснява фразата „Тайната на Бейкън“. Тъкмо разчистваше писалището и навиваше пергамента с бележките, които си беше записал, когато чу някакъв шум в задната част на библиотеката — скърцане на врата, последвано от пускане на резета. Корбет се изправи, извади камата си и огледа залата, но видя единствено прашинките, които танцуваха на слънчевата светлина над силно излъскания под.
— Кой е там? — извика секретарят. След малко повтори. — Кой е там?
— Знай, че идваме и изчезваме…
Гласът звучеше ниско, неузнаваемо, макар думите да кънтяха в библиотеката като мрачен звън на погребални камбани.
Корбет чу и друг звук, познато изщракване. Той се хвърли мигновено настрана. Стрелата изсвистя покрай главата му и се заби в стената зад него.
— Знай — каза вече по-високо гласът, — че каквото заграбиш, ще се изплъзне от ръцете ти и ще се върне при нас.
Отново щракване. Корбет, който се криеше зад рафтовете, чу глух звук — поредната стрела се беше забила в дървото над главата му. Той се помъчи да овладее дишането си и се огледа трескаво наоколо: прозорците бяха твърде малки, оттам не можеше да се измъкне.
— Знай — продължи напевно гласът, — че си ни в ръцете и не ще те пуснем, докато не си разчистим сметките!
Корбет, вече легнал по очи на пода, надникна иззад лавиците и сърцето му спря за миг. В другия край на библиотеката стоеше фигура с шлем, черна роба доземи и арбалет в ръка. Чуха се стъпки — убиецът бавно се приближаваше. Ако станеше и се втурнеше към него, Корбет в никакъв случай нямаше да успее: следващата стрела щеше да се забие в тялото му, преди да е стигнал мистериозния си нападател. Устата му пресъхна и той положи всички усилия да потисне страха си. Незнайно защо, в съзнанието си виждаше само как кралският вестоносец язди по пътеката към имението Лейтън, Мейв забързва към него, за да го посрещне…
Корбет избърса потта от лицето си и стисна още по-здраво уелската кама. Когато вдигна очи, погледът му случайно попадна на малка странична врата зад едно от писалищата. „Исусе Христе,“ помоли се той, „дано да не е заключена!“
Показа глава навън, но бързо се дръпна обратно, понеже друга стрела профуча като ястреб във въздуха. Сетне стана, преди тайнственият нападател да е успял да зареди следващата. Избута писалището настрана, като ругаеше тихо, и вдигна резето, но вратичката не се помръдна. Корбет се заблъска неистово в нея, макар вече да чуваше как стъпките се приближават зад гърба му. Точно тогава зърна горните резета. Свали ги и вратата се отвори. Кожените й панти изскърцаха. Корбет излезе и я затръшна зад гърба си, точно когато една стрела се заби от другата й страна. Вратата водеше към някакъв коридор. Корбет се втурна слепешката по него и когато зави зад един ъгъл, неочаквано се блъсна в един сержант-тамплиер. Без да обръща внимание на виковете му, продължи да бяга, докато не излезе през отворената врата на някаква запустяла градинка зад площадката за турнири.