Выбрать главу

Постоя там известно време, за да си поеме дъх, и се върна в отделението за гости. Когато влезе в стаята си, затръшна вратата, заключи я и провери дали вътре няма някой. Накрая се строполи на леглото. Докато лежеше, лека-полека облекчението отстъпи на гняв, на страшна ярост, задето едва не бе паднал в капана. Изкушаваше се да профучи през имението, настоявайки да се срещне с дьо Моле, за да изиска разследване, но какво щеше да докаже с това? Нищо, освен собствения си страх. Убиецът сигурно се беше измъкнал от библиотеката и нямаше как да бъде проследен. Корбет стана, наплиска лицето си с вода и се избърса бавно, като си припомняше увитата в плащ фигура, арбалета и свистящите над главата му стрели.

— Поне — прошепна той — вече знам, че не си дошъл от ада.

Изведнъж спря и се замисли: нападението в библиотеката явно бе отчаяна мярка. Затова ли бяха убили Одо? За да му попречат да открие причината за страшния огън? Убиецът сигурно бе прегледал писалището на библиотекаря, но едва ли бе забелязал парчето пергамент, което сега стоеше на сигурно място в кесията на Корбет, На вратата се почука.

— Господарю!

Корбет отиде до нея и отвори. Ранулф и Малтоут връхлетяха развълнувано в стаята.

— Открихме! — възкликна Малтоут.

— Млъквай! — кресна му Ранулф. — Намерих ги, господарю, следи от обгорено, същите като край пътя за Ботъм Бар. Спомняш ли си дърветата покрай преградната стена около имението? Е, двамата с Малтоут ги видяхме там. — Той се взря в лицето на Корбет. — Не искаш ли да дойдеш? Какво се е случило, господарю?

Корбет им разказа.

— В библиотеката! — възкликна Ранулф. — Че защо там, господарю?

— Първо, защото убиецът е знаел, че съм там. Второ, защото е искал да ми попречи да открия нещо. — Корбет извади парчето пергамент от кесията си. — Забравете за следите от обгорено. Малтоут, искам от теб да се върнеш в Йорк. — Сетне отиде до масата и като взе едно перо, написа фразите, които беше намерил на писалището на Одо. — Ще идеш при краля, той е отседнал в двореца на архиепископа при Йоркската катедрала! — Той му подаде бележката. — Дай му това. Ако те попита какво става тук, кажи му… — Корбет направи гримаса. — Е, кажи му истината. Но имам нужда от отговор възможно най-бързо.

— Мога ли да отида с него? — попита Ранулф.

— Не, не можеш. Още няколко дни далеч от съблазните на Йорк ще се отразят много добре на душата ти, да не споменаваме пък тялото.

Малтоут се разбърза да напълни дисагите. После се върна, за да се сбогува, и почти затича обратно по коридора.

— Ето ти един щастливец — отбеляза Ранулф. — Но какво ще правим сега?

— Да отидем на разходка, Ранулф. Добре ще ни дойдат малко слънце и свеж въздух.

Двамата излязоха навън и Корбет положи всички усилия да се успокои. Първо отидоха в библиотеката. Сега вратата беше отворена, но когато се върна при писалището, Корбет откри, че стрелите са извадени от дървото. Освен няколкото драскотини по бюрото и задната вратичка, почти нямаше следи от случилото се. Върнаха се при конюшните. След като зададе няколко въпроса, Корбет намери сержанта, който бе видял Одо и лодката му да избухват в пламъци.

— Ела — каза му секретарят, — да се разходим до брега на езерото. Разкажи ни какво си видял.

Сержантът сви рамене, пусна на земята колана, който кърпеше, и тръгна с тях, като пътьом им описваше случилото се.

— От колко време ловеше риба брат Одо? — прекъсна го изведнъж Корбет.

— Ами от доста, трябва да бяха минали два-три часа.

— И ти го пазеше?

— Да. Бях на пост на ливадата и вече умирах от скука. От време на време поглеждах към езерото. Беше горещо и започвах да се изморявам. — Той помълча, докато влизаха в прохладната сянка на дърветата край водата. — Когато вдигнах поглед, видях пламъците; изглеждаше, сякаш огънят е лумнал от самото езеро.

Корбет посочи дървения кей.

— Лодката на Одо, „Призракът от кулата“, там ли беше вързана?

— Ами да. Одо се качваше в нея, гребеше сам до средата на езерото и клюмаше с часове над въдицата.

Корбет тръгна по кея. Чувстваше се някак странно сред гънещата се, проблясваща от двете му страни вода. В края на платформата спря и се загледа в овъглените парчетии, полюшвани от вълните.