— И дойде дотук?
— Е, докато стигна до мястото, където стоите сега, вече бяха целите скрити от огъня.
Корбет хвърли поглед през рамо.
— Какво искаш да кажеш?
— Ами пламъците като че ли излизаха изпод дъното на лодката, но водата не можеше да им направи нищо. — Тамплиерът доби загрижен вид. — Точно това ме кара да мисля, че е било дяволски огън.
— Кога угаснаха пламъците? — попита Корбет.
— След доста време. Накрая остана само малко дърво, няколко парчета плат и обезобразените останки на брат Одо.
— Има ли много риба в езерото? — попита Ранулф.
— Разбира се — отговори сержантът. — Особено пъстърва. Често ни я приготвят, прясна-прясна, покрита със сметанов сос.
— Но не си видял никаква риба? — обади се Ранулф. — Искам да кажа, след като в езерото има много риба, а брат Одо е стоял там часове наред, уловът му трябва да е бил значителен.
— Не видях да има риба, но може да е изгоряла.
Корбет му благодари и сержантът тръгна към дърветата.
— Мислиш, че брат Одо е бил мъртъв още преди избухването на огъня? — попита Корбет.
— Да, господарю, така ми се струва. — Ранулф се върна с предпазливи стъпки до брега. — Забелязваш ли как дърветата от двете страни на езерото скриват този кей от погледа? Одо е можел да бъде видян, едва когато е стигал до средата на езерото. Мисля, че е бил убит, още преди да се качи на лодката. Трупът му е бил завързан, така че да стои прав. Бил е загърнат с наметалото и с вдигната качулка, та никой от брега да не забележи, че е мъртъв. Защо му е било иначе на стария тамплиер да носи наметало с вдигната качулка в топъл пролетен ден? И още повече, щом е ловил риба, къде му е уловът, изгорял ли е или не?
Корбет кимна.
— Много добре, Ранулф, но това все пак не обяснява как се е запалил огънят.
— Ето защо мисля, че е бил мъртъв — продължи Ранулф. — Спомняш ли си, господарю, как сержантът каза, че пламъците ближели лодката, но Одо не направил никакъв опит да ги угаси: не скочил разтревожено, нито понечил да избяга? — Той въздъхна. — Но това е всичко, което мога да кажа. Как се е запалил огънят, си остава мистерия.
Върнаха се горе на ливадата. Някъде по средата й Корбет седна и изпружи крака във високата трева. После се опря назад на длани, впери поглед в синьото небе и затвори очи. Наслаждаваше се на топлината, приятното ухание на смачкана трева и диви цветя, цвърченето на птиците по дърветата и мелодичното жужене на пчелите.
— Когато стоя със затворени очи — промърмори той, — имам чувството, че това е раят.
Ранулф изстена.
— Ако бях в някоя кръчма в Чийпсайд с халба бира в дясната ръка и другата на коляното на някоя хубава женичка, щях да се съглася с теб, господарю. — Той откъсна шепа трева. — Господарю, защо убиецът е избрал именно предупрежденията на асасините?
Корбет отвори очи.
— Асасините са ислямска секта — отвърна той. — Носят бели дрехи и кървавочервени пояси и чехли. Живеят под командването на своя водач, Владетеля на планината, в крепост, наречена „Орлово гнездо“, близо до Мъртво море. Чувал съм краля да говори за тях. Твърдината им е построена на върха на непристъпна планина. В нея има оградени със стени градини, пълни с екзотични дървета, мраморни фонтани, красиви цветни лехи и застлани с коприна шатри. Там членовете на тази секта, „Посветените“, биват хранени с шафранени сладкиши и поени с вино, размесено с опиати. Те бленуват за рая: от време на време Владетеля ги изпраща да убият някого, когото си е набелязал. Извършиха големи поразии сред кръстоносците. — Корбет се поизправи и впери поглед в езерото. — Те са кошмар, сенки от ада, които събуждат тъмни страхове, особено в душата на нашия крал. Едуард все още сънува покушението от преди тридесет години.
— Възможно ли е сред тамплиерите да има членове на тази секта? — попита Ранулф. — Отстъпници, които да са се отрекли от клетвата си? Или пък — додаде бързо той, — мохамеданите-убийци да използват това с тамплиерите, за да отслабят западните кралства?
Корбет стана на крака и изтупа тревата от панталоните си.
— Не мога да ти отговоря, Ранулф, но ми се струва, че е крайно време да поговорим с Великия магистър.
Върнаха се в главната сграда на имението и след малко дьо Моле ги прие. Седнал на отрупаното си с ръкописи писалище, той им посочи с ръка къде да седнат.
— Сър Хю — започна дьо Моле и потърка лицето си с длани. — Това не може да продължава вечно. Трябва да отпътувам обратно за Франция. Забраната на краля трябва да бъде вдигната.