— Съжалявам — прошепна той.
Да, наистина съжаляваше, задето старецът трябваше да умре, но с тази дълга памет и навика да си вре носа, където не му бе работа, библиотекарят можеше да се окаже опасен. Стрелеца облиза устни, като си спомни донесеното от Корбет вино. Беше видял бурето отворено и забелязал кръглия като монета червен печат на винаря, на който личеше надпис „1292 година“. Виното имаше богат, мек вкус. Може би един ден щеше да притежава достатъчно богатства, за да си поръчва, каквото иска. И кой можеше да му се противопостави? Тамплиерите? Тъпоумни войскари, уплашени от собствените си тайни и мистериозни ритуали, лутащи се насам-натам като обезглавени пилета. Той сграбчи ефеса на меча, извади го от земята, постави го върху скута си и се зае да го почиства от пръстта. Единствено Корбет представляваше опасност. Първия път се беше опитал само да го сплаши, но в библиотеката, ако не беше проклетата странична врата, щеше да го хване и убие. Каква буря щеше да предизвика с това само! Не смееше да се измъкне от имението, за да опита да влезе в Йорк, това беше опасно. Какво тогава? Той си спомни клюките и слуховете, намеците и хихиканията. Все така седнал на ствола, убиецът започна хладнокръвно да планира следващите си убийства.
Десета глава
Корбет се събуди от камбанен звън. Ранулф вече беше станал и търсеше колана за меча си. Отвън коридорите ехтяха от тропот на крака и давани на висок глас заповеди. Забиха и други камбани. Корбет се облече припряно, надяна колана си и надникна през прозореца. Нощното небе започваше да се озарява от първите отблясъци на зората.
— Нападат ли ни? — възкликна Ранулф, като подскачаше из стаята, докато си обуваше ботушите.
— Съмнявам се — отвърна тихо Корбет.
Някой задумка по вратата и Ранулф вдигна резетата. Един сержант-тамплиер с почерняло лице, разчорлена коса и мръсни, обгорени на места туника и панталони едва не се строполи в стаята.
— Сър Хю! — рече задъхано новодошлият. — Великият магистър те моли да дойдеш веднага. Има пожар в главната сграда!
Когато излязоха от отделението за гости, Корбет видя дима, който излизаше на кълбета от отсрещното крило на зданието. Дворът беше пълен с тамплиери: полуоблечени, те кашляха и хъхреха, докато образуваха верига за подаване на ведра. Корбет бутна вратата и мина. Коридорът бе пълен с дим, но когато от отворената врата подухна ветрец, той се раздели и Корбет зърна оранжевите отблясъци на огъня. От време на време някой тамплиер се втурваше вътре с поредното ведро, разплисквайки вода по пътя си, Бранкиър, следван от дьо Моле, изникна сред дима, като кашляше и плюеше. Двамата изблъскаха Корбет и излязоха, залитайки, на свежия утринен въздух.
— Килията на Бадълсмиър е! — рече задъхано дьо Моле. — Гори като факла.
Той приклекна на каменната настилка, пи жадно от бокала, донесен от един сержант, и плисна останалата вода на лицето си.
— Водата не помага — промълви накрая Великият магистър.
Корбет клекна до него. Бранкиър се запрепъва нататък, неспособен да каже и дума, с рукнали от парливия дим сълзи. От сградата заизлизаха други тамплиери, които крещяха, че не могат да направят нищо.
— Килията гори! — възкликна дьо Моле. — Ако не овладеем пламъците, те ще погълнат цялата сграда.
Тревогата му скоро се пренесе на останалите и хората, които си предаваха кофи по веригата, спряха. Легрейв, притиснал мокър плащ към носа и устата си, се втурна в коридора. Няколко минути по-късно излезе. Горната половина от лицето му приличаше на маска от пепел. Изведнъж Корбет си спомни за тлеещия труп на Мърстън.
— Забравете водата! — възкликна той и посочи към другия край на двора, където до стената имаше голяма купчина пясък, вероятно използвана за някакви строителни работи. — Вземете това! Пясък, пръст, кал. Задушете пламъците, недейте да ги давите!
Отначало настана бъркотия, но после пристигна Симс, чиято невестулка надничаше любопитно от горния отвор на туниката му. Той накара подчинените си да се наредят в дълга редица. Вътре бяха изпратени войници с мокри парцали на лицата. Всеки от тях носеше ведро с пясък, а един беше въоръжен с тежко одеяло. След час пламъците най-сетне бяха обуздани.
— Слава Богу! — промълви дьо Моле. — Слава Богу, сър Хю, че стените са от камък, както и подът: иначе цялата сграда можеше да се превърне в клада.