— Съвсем просто е — изсумтя Монтибъс. — Заповедта на краля беше съвсем ясна — никой тамплиер не бива да напуска пределите на Фрамлингъм.
— Къде го намерихте? — попита Корбет.
— Опитваше се да се промъкне през Микългейт Бар. Не беше облечен като тамплиер, но в дисагите му имаше достатъчно доказателства, за да се разбере кой е. Градските пристави го арестуваха. Беше задържан в крепостта и кралят нареди да бъде върнат тук. — Капитанът, млясна с устни и погледна към масата. — Ужасна нощ. Хората ми са премръзнали и гладни.
— Тогава бъдете наши гости — намеси се припряно дьо Моле. — Легрейв, отведи гостите ни в кухнята. Веригите могат да бъдат махнати, нали?
Монтибъс се съгласи. Оковите на Бадълсмиър бяха отключени и мигом издрънчаха на пода. Бадълсмиър обаче продължаваше да седи като вцепенен. Само от време на време примигваше или отпиваше жадно от чашата. Придружителите му изчезнаха в кухнята; остана само Монтибъс. Корбет си седна на мястото. Малтоут стоеше ококорен, със зяпнала уста.
Ранулф, доволен от неочакваното развлечение, се ухили до уши, доближи Корбет и му прошепна в ухото:
— Нищо не е такова, каквото изглежда на пръв поглед, нали, господарю?
— Извършил ли е някакво престъпление? — попита дьо Моле.
— Доколкото ни е известно, не — отговори Монтибъс. — Освен дето е нарушил кралската забрана.
— За пръв път в живота — отбеляза смеешком Ранулф, докато отново заемаше мястото си — ми се случва да седна на една маса с човек, който би трябвало да е мъртъв, опят и погребан.
— Млъквай! — изръмжа Бранкиър с побеляло от ярост лице.
В отговор Ранулф само му се усмихна. Бадълсмиър стовари чашата си на масата, въздъхна дълбоко, отпусна рамене и по бузите му се затъркаляха сълзи. Монтибъс не обърна внимание на това, само придърпа към себе си едно блюдо с парчета пилешко и свинско. Започна да яде лакомо, но изведнъж, най-сетне осъзнал думите на Ранулф и усетил напрегнатото мълчание, вдигна поглед.
— Какво? — Лицето му стана сериозно, докато оглеждаше събралите се. — Какво имаш предвид, като говориш за човек, който би трябвало да е мъртъв и погребан?
— Капитане — намеси се Корбет, — нахрани се и си изпий виното. Ти и хората ти можете да останете за нощта. Сигурен съм, че гостоприемството на монсеньор ще се простре и дотам. Сър Бартолъмю, имам да ти задам някои въпроси, макар че не му е тук мястото.
— Не, не е — вметна дьо Моле и се изправи. — Бранкиър, сър Хю, отведете Бадълсмиър в стаята ми.
Корбет прошепна на Ранулф да наглежда кралския гвардеец и последва тежко стъпващия, придържан от Бранкиър Бадълсмиър през вратата и по коридора до стаята на Великия магистър. Там Бадълсмиър поседя, като си мърмореше нещо, търкаше устата си с ръка и се озърташе с празен поглед.
— Побъркал се е — отбеляза Бранкиър.
— Сър Бартолъмю! — кресна дьо Моле. — Трябва да ни кажеш какво се е случило! Стаята ти изгоря. На леглото бяха намерени труповете на двама мъже, овъглени до неузнаваемост. Помислихме, че единият си ти.
Бадълсмиър вдигна глава.
— Аз съм червей, не човек — продума с монотонен глас. — Моите грехове, моите грехове са винаги пред очите ми!
— Какви грехове — попита тихо Корбет, като придърпа едно столче и седна точно срещу тамплиера. — Какви грехове, Бартолъмю?
Бадълсмиър вдигна глава.
— Содомия — изхриптя той. — Грехът ми крещи възбог за отмъщение.
— И все пак — отвърна Корбет, цитирайки Библията, — „Да бъдат греховете ви и като багрено, — като сняг ще избеля“12. Ти обичаше Скудас, нали?
Бадълсмиър започна да дърпа един конец от подгизналите си панталони.
— Станах тамплиер — започна бавно той — като младеж. Исках да бъда рицар в лъскава броня, да умра за кръста. Не, дори още преди това, като дете. Спях в стаята на майка си. Тя водеше у дома разни мъже. Чувах я как стене и дращи в леглото. Още като бях на четиринадесет, вече знаех, че никога не ще обладая жена. Исках да бъда непорочен, студен като лед и бял като сняг: чист и богобоязлив. — Бадълсмиър направи гримаса. — Такъв и бях. Станах тамплиер, воин, монах, свещеник. Имах изкушения на плътта, но винаги успявах да им устоя. Докато не срещнах Скудас. Отначало го обичах като сина, който никога нямаше да имам, но винаги бях искал. Кожата му беше гладка, бяла като коприна…