Дьо Моле се облегна с лакти на масата и допря пръстите на двете си ръце.
— Не, не — поклати шава той. — Ти нямаше предвид това, нали, сър Хю? Нали не вярваш, че тамплиерите са способни на такива ужасни деяния?
— Не, монсеньор, не вярвам — отвърна Корбет и впери мрачен поглед в Бранкиър. — Но не забравяйте, господа: първо, ние не сме сплетничили зад гърба ви, а най-откровено ви осведомяваме какви слухове се носят. Второ, съвпадението между пристягането ви тук и необикновените случки е забележително. Трето, и най-важно, орденът на тамплиерите представлява кралство в кралството. Вие имате къщи от границата с Шотландия до най-южните части на Италия, от Руан на запад до границите със славяните. А сега златни монети, горящи трупове… — Корбет сви рамене. — С тези неща можем да се оправим, но измяната към краля е друга работа. Вие можете да използвате знанията и властта си, за да се сдобиете със сведения. До вас достигат слухове от различни дворове.
— С други думи — прекъсна го дьо Моле, — искате да проучим защо асасините са решили да раздухат някогашната си вражда с краля?
— Точно така — отговори Корбет. — Нямаме намерение да ви заплашваме. — Той се обърна към Едуард и му се поклони. — Кралят вече се съгласи да признае официално вашите права и привилегии. Просто ви молим за помощ. Ще сме ви благодарни за всичко, което успеете да научите.
— И това няма да повлияе върху другата ни уговорка? — попита кралят.
— Не — отвърна дьо Моле. — Няма.
Кралят въздъхна облекчено.
— Тогава утре ще положа клетва в църквата на абатството.
С това срещата приключи. Дьо Моле и останалите водачи на ордена се поклониха и напуснаха помещението. Едуард, дьо Варен и Корбет останаха в трапезарията, заслушани в тежките стъпки, които постепенно заглъхнаха. Кралят се ухили лукаво на Корбет.
— Получих, каквото исках, нали?
— Тамплиерите също, господарю. Полагайки клетва, ти се задължаваш публично да ги подкрепиш.
— Жалко — рече Едуард и бутна стола си назад, — че трябваше да излагаш подобни твърдения пред тях.
Корбет се усмихна и вдигна от масата табличката с принадлежностите си за писане.
— Господарю, към теб бе отправена заплаха. Това са въпроси, които могат да бъдат поставени пред ордена. Като ги повдигаш, ти предупреждаваш тамплиерите, че може би вече не се радват на някогашната подкрепа.
— Мислиш ли, че има някаква истина в заплахите на асасините? — попита дьо Варен.
— Бяха намерени ножовете! — възкликна Корбет. — Преди тридесет години Негово величество беше нападнат от същата секта. Също така имаме предупрежденията, донесени от мосю дьо Краон. — Той сви рамене. — Но всичко е така мъгляво.
— С други думи — заяви Едуард, като стана от стола и се протегна така, че кокалите му изпукаха, — не е достатъчно сериозно, за да те задържам тук в Йорк, а, Хю? И ти можеш да офейкаш за имението си в Лейтън, при прекрасната лейди Мейв и малката Елинор.
— Станаха вече три месеца, Твое величество. Обеща ми, че ще ме освободиш още на Сретение Господне, преди около седем седмици.
Едуард го погледна.
— Държавни дела, сър Хю — рече той и вдигна дългите си, покрити с белези пръсти. — Имаме съвет в Йорк и френският пратеник е тук. Трябва да се водят преговори за брачното споразумение за сина ми. Стоят и въпросите с фалшивите монети и тамплиерите. — Той стисна рамото на Корбет. — Имам нужда от теб, Хю.
— Моята съпруга също има нужда от мен — отвърна Корбет. — Даде ми дума, Твое величество. Ти, Едуард Английски, чийто девиз е „Моята дума е моето кредо“.
Кралят сви рамене.
— Е, понякога е… — Той вдигна плаща си от облегалката на стола и се наметна. — … А понякога не е.
— Всички искаме да се приберем у дома при жените и децата си — възкликна дьо Варен, гледайки Корбет като разярен глиган.
Дълбоко в себе си графът така и не можеше да разбере защо кралят търпи грубата прямота на своя секретар. Корбет прехапа език. Искаше му се да напомни на графа, че ако беше женен за лейди дьо Варен, и той, Корбет, щеше да прекарва възможно най-много време далеч от нея. Но само погледна към краля.
— И кога ще мога да си отида, Твое величество?
Едуард сви устни.
— В средата на април. Обещавам ти, че до празника на свети Алфидж2 ще бъдеш освободен. Но междувременно — Едуард отиде до вратата и щракна с пръсти на дьо Варен да го последва, — искам този фалшификатор да бъде разкрит. Искам да държиш под око тамплиерите. Има и над сто молби от нашите добродетелни граждани на Йорк. Разгледайте ги двамата с онзи твой зеленоок нехранимайко Ранулф. — Кралят помълча, сложил ръка на резето. — А за да покажа, че няма лоши чувства между мен и Великия магистър, иди при ханджията Хюбърт Сийгрейв. Той държи най-голямата кръчма в Йорк, съвсем близо до Копъргейт. Поискай бъчва от най-хубавото му гасконско вино. Утре, след като положа клетвата, закарай бъчвата във Фрамлингъм. Дар от мен за сеньор дьо Моле.
2
Свети Алфидж — канонизиран архиепископ на Кентърбъри, пребит с камъни от датските нашественици при Гринуич около 990 г. сл. Хр. Празникът на светеца се чества на 19 април. — (Бел.ред)