Артър Кларк
Огънят под нас
— Това — рече самодоволно Керн — няма как да не те заинтересува. Само го погледни.
Подаде ми преписката, която току-що бе разгледал, и за хиляден път изпитах желание да поискам да го преместят другаде или самият аз да подам молба за напускане.
— За какво става дума? — попитах го с досада.
— Става дума за един дълъг доклад на някой си доктор Метюз до министъра на науката — Керн размаха папката под носа ми. — Прочети го, моля те.
Заех се с доклада без особен ентусиазъм. След няколко минути обаче се наложи, макар и неохотно, да призная правотата на събеседника си.
— Може би си прав — поне този път.
Проговорих повторно едва след като приключих прочита.
„Уважаеми господин Министре (така започваше докладът), както разпоредихте, приложен изпращам Ви специалния си доклад върху експериментите на професор Ханкок. Резултатите им се оказаха неочаквани и изключително интересни. Поради недостиг на време докладът не бе оформен съобразно правилника и Ви изпращам машинописен препис на продиктуваното от мен.
Тъй като вероятно сте много зает, ще си позволя да изложа в резюме взаимоотношенията ни с професор Ханкок. До 1955 година той бе ръководител на катедрата на Келвин във факултета по електроинженерство на университета в Брандън. Оттам му бе разрешен безсрочен отпуск, за да се отдаде на изследователската си работа. В нея се включи и покойният днес доктор Клейтън, преди това главен геолог в Министерството на горивата и енергията. Съвместната им дейност бе финансирана от субсидии, отпуснати от фондацията «Пол» и от Кралското дружество.
Професорът желаеше да създаде сонар, осигуряващ точни измервания при геологическите изследвания. Както Ви е известно, той е акустически аналог на радара и макар и да не е така известен, е по-стар от него поне с няколко милиона години, тъй като прилепите открай време успешно го използват за откриването на насекоми и препятствия през нощта. Професор Ханкок реши да излъчи в земята силни свръхзвукови пулсации и после от върналото се ехо да установи какво се крие под повърхността й. Изображението, образувано от ехото, трябваше да бъде показано на катодна тръба. Замисълът бе системата да бъде еднотипна с радарната, посредством която самолетните радари показват повърхността на земята независимо от облачността.
През 1957 година двамата учени постигнаха успехи в това начинание, обаче средствата им се изчерпаха. В началото на 1958 година поискаха субсидия директно от правителството. Доктор Клейтън тогава наблегна върху огромната полза от едно устройство, което би ни позволило да направим своеобразна рентгенова фотография на земната кора. Тогавашният министър на горивата одобри молбата, преди да ни я предаде за мнение. Това съвпадна с обнародването на доклада на комитета «Бернал», така че бяхме взели мерки рецензиите да не се бавят, с цел да се предотвратят по-нататъшни критики. Срещнах се незабавно с професора и го уведомих, че ще дам положителна рецензия. Първата част от средствата (вж. наше писмо №С/543А/68) му бе преведена няколко дни след това. Оттогава се ангажирах лично със следенето на хода на изследването, като в отделни случаи съм оказвал техническа помощ.
Оборудването, използвано при експериментите, е сложно, но принципът на неговото действие е много прост. Специален предавател, въртящ се непрестанно в съд с тежка органична течност, излъчва краткотрайни, но изключително силни пулсации от свръхзвукови вълни. Полученият по този начин лъч преминава в земята и, подобно на радар, «сканира» пространството в търсене на ехо. С помощта на много остроумно замислен уред за задържане на сигнала е възможно да се получи ехо от всякаква дълбочина, като по този начин изображенията на конкретните изследвани слоеве се появяват върху екрана на катодна тръба.
Когато за пръв път се срещнах с професор Ханкок апаратът му бе твърде примитивен, обаче той още тогава успя да ми покаже разположението на скалните слоеве на дълбочина от няколкостотин фута и съвсем ясно видяхме част от трасето на линията на метрото, преминаваща в близост до неговата лаборатория. Успехите на професора в немалка степен се дължаха на голямата интензивност на свръхзвуковите импулси. Едва ли не от самото начало успя да достигне върхови мощности от неколкостотин киловата, като почти цялата енергия преминаваше в земята. Да се стои в близост до предавателя бе опасно и скоро забелязах, че почвата около него се затопляше. Бях изненадан от огромното количество птици в околността, но скоро причината за това се изясни — бяха привлечени от стотиците мъртви червеи, лежащи на земята.