Картината все още бе ясна и светла, макар вече да нямаше какво особено да се види, тъй като в структурата на почвата бяха настъпили промени. Налягането вече наближаваше хиляда атмосфери и не след дълго щяха да изчезнат всякакви кухини, тъй като самите скали щяха да преминат в течно състояние. Продължих да се спускам миля след миля, обаче на екрана вече се виждаше само бледа мъгла, чиято цялост се нарушаваше само от време на време, когато ехото се отразяваше в изолирани струпвания на по-плътна материя. С увеличението на дълбочината броят им или намаля, или пък вече бяха станали толкова дребни, че не можеха да бъдат забелязани.
Мащабът на картината, разбира се, непрестанно се увеличаваше. Екранът вече показваше площ от много квадратни мили и се чувствах като авиатор, наблюдаващ от огромна дълбочина плътната облачна покривка под себе си. За миг усетих главозамайване, когато съобразих, че надничам в бездънна пропаст. Не вярвам някой ден да започна отново да възприемам света като нещо солидно.
На дълбочина от десет мили спрях спускането и погледнах професора. От известно време изображението бе останало неизменно и съобразих, че скалите навярно вече са се превърнали в безформена плътна маса. Бързо пресметнах налягането наум и изтръпнах, когато разбрах, че то е от порядъка на поне тридесет тона на квадратен инч. Въртенето на скенера бе забавено, тъй като слабото ехо сега се нуждаеше от много секунди, за да се измъкне от дълбочините.
«Много добре, професоре — казах му — поздравявам ви. Наистина, това е голямо достижение. Струва ми се, обаче, че вече стигнахме до сърцевината. Не вярвам оттук до центъра да станем свидетели на каквито и да е промени.»
Той ми отвърна с малко кисела усмивка. «Продължете — рече, — все още не сте видели всичко.»
Нещо в гласа му едновременно ме озадачи и разтревожи. Извърнах поглед към него. Чертите на лицето му едва се различаваха в синьо-зеленото сияние на катодната тръба.
«Докъде може да стигне това нещо?» попитах, след като възобнових спускането.
«До петнадесет мили дълбочина», отвърна отсечено. Зачудих се откъде ли му е известно това, след като последните обекти, които бях видял ясно, се намираха на осем мили под нас. Продължих дългото спускане през скалата и скенерът започна да се върти все по-забавено, докато за една обиколка му потрябваха почти пет минути. Чувах как застаналият зад мен професор диша тежко. Облегалката на стола ми леко изпука, когато той я стисна с ръка.
След това съвсем внезапно на екрана започнаха да се появяват леки контури. Наведох се към него, изпълнен с любопитство, тъй като предположих, че може би за пръв път виждам желязното ядро на земята. Скенерът мъчително бавно маркира един прав ъгъл, а след това още един. И тогава…
Скочих от стола, изкрещях «Боже мой!» и се обърнах към професора. Дотогава през живота си бях претърпявал само веднъж подобен интелектуален шок — преди петнадесет години случайно бях включил радиото и научих, че е взривена атомна бомба. Онова събитие бе неочаквано, но това, което наблюдавах сега, просто не можеше да го побере умът. На екрана се бе появила поредица от бледи линии, пресичащи се по начин, при който образуваха съвършено симетрична конструкция.
Спомням си, че съм мълчал дълго време, тъй като скенерът направи пълна обиколка, преди да се отърся от своята изненада. Професорът изведнъж проговори с тих, неестествено спокоен глас.
«Исках да го видите сам, преди да ви кажа каквото и да е. Панорамата сега обхваща тридесет мили, а страните на тези квадрати имат дължина от две до три мили. Забележете, че хоризонталните линии са прави, а вертикалните са извити като дъги. Наблюдаваме част от огромна структура от концентрични пръстени, чийто център навярно е разположен много мили на север, вероятно в района на Кембридж. Докъде се простира в обратната посока, можем само да гадаем.»
«Но какво представлява това, за бога?»
«Съвсем очевидно е, че е нещо с изкуствен произход.»
«Та това е смехотворно! На петнадесет мили под повърхността!»
Професорът отново кимна към екрана. «Положих какви ли не усилия, но така и не успях да убедя самия себе си, че на майката природа й е по силите да създаде подобно нещо», рече.
Нямаше какво да му отговоря, и той продължи. «Открих го преди три дни, когато се опитвах да установя максималния обсег на апаратурата. Бих могъл да се опитам да се спусна по-надълбоко, но според мен структурата, която наблюдаваме, е толкова плътна, че излъчванията няма да са в състояние да я пробият.
Опитах се да обясня видяното с поне дузина теории, обаче в крайна сметка неизменно се завръщах към една. Добре знаем, че там долу налягането е от осем или девет хиляди атмосфери, а температурата е такава, че скалната маса се втечнява. Нормалната материя, която познаваме обаче по същество представлява почти празно пространство. Нека предположим, че там долу съществува живот. Не органичен живот, разбира се, а живот, основан върху силно кондензирана материя. Такава, в която електроните са малко или въобще отсъстват. Разбирате ли ме? Създанията, живеещи на петнадесет мили дълбочина, биха възприели втечнените скали като вода, а нас и целия ни свят, като ефирни призраци.»