С какво се занимаваме? От всичко по малко. Какви сме били в ония отминали времена, когато все още сме имали някакво място в живота, преди да дойдем тук и да заровим съдбите си в тия къртичини, които дъждът и картечният огън изравняват, а ние непрекъснато сме принудени да правим отново? Повечето са земеделци и работници. Ламюз е ратай, Паради — колар, Кадилак, върху чийто заострен череп се клати детска каска като купол, забучен на камбанария, както казва Тирет, има собствена земя. Дядо Блер е бил изполичар в Бри, Барк е бил момче за поръчки и с триколката си е правил акробатични номера между парижките трамваи и такситата, майсторски е псувал, според собствените му думи, по булеварди и площади стадото пешеходци, плашейки ги като кокошки. Хубав, с мъжествено вдигната глава, с равен поглед, ефрейторът Бертран винаги стои малко настрана от другите, мълчалив и коректен — той е бил надзирател в някаква фабрика за корсети. Тирлоар е боядисвал коли, и то без да мърмори, както твърдят някои. Тюлак е бил кръчмар при заставата Трон, а Йодор с кроткото бледо лице държал гостилничка край някакъв път, недалеч от сегашния фронт; кръчмичката му била поочукана от снарядите — естествено, защото Йодор си е без късмет, това всеки го знае. Менил Андре, човекът, който все още е донякъде приличен и сресан, продавал сода бикарбонат и непогрешими специалитети на някакъв централен площад; брат му Жозеф продавал вестници и илюстровани романчета на не знам коя си гара от държавната железопътна мрежа, докато недалеч оттам, в Лион, Кокон, очилатият, човекът цифра, се въртял, облечен в черна престилка, с оловнолъскави ръце, зад тезгяха на железарски дюкян, а Бекюв Адолф и Потерло още от зори, влачейки мъждивите звездици на лампите си, пъплели из каменовъглените мини на Север.
Има и други, чийто занаят все не си спомняме и които бъркаме един с друг, разни селски пътуващи занаятчии, майстори по всичко, без да се брои съмнителният Пепен, който пък сигурно въобще не е имал занаят (едничкото, което се знае за него, е, че преди три месеца, когато бил в тила след излизане от болницата, се оженил…, за да получава добавките за войнишките семейства).
Сред заобикалящите ме няма хора със свободни професии. Подофицерите и санитарите обикновено са учители. В полка един брат-марист е старши санитар в лазарета, един тенор е ординарец велосипедист при помощник-командира, един адвокат е секретар на полковника, един рентиер — домакин по оклада в нестроевата рота. При нас няма нищо от този род. Ние сме редовни бойци, сред нас почти не се срещат интелектуалци, хора на изкуството или богаташи, които в тази война излагат лицата си зад амбразурите рядко или под офицерски фуражки.
Да, вярно е, всички ние дълбоко се различаваме.
И все пак си приличаме.
Въпреки различията във възрастта, в произхода, в културата, в положението и в цялото ни минало, въпреки пропастите, които някога са ни разделяли, в общи черти ние сме едни и същи. Под същия груб силует ние крием и проявяваме едни и същи навици, нрави, един и същ опростен характер на хора, върнали се в първобитно състояние.
Един и същ език, съставен от работнически и казармен жаргон и местни диалекти, подсилен с няколко новоизковани думи, ни слива като сос с гъстите тълпи, които, от колко сезона вече, се точат от всички краища на Франция и се трупат в североизточната и част.
Освен това тук, свързани заедно от безвъзвратна съдба, понесени въпреки волята си от едно течение, въвлечени в огромното приключение, ние сме принудени с всяка изминала седмица, с всяка изминала нощ все повече да заприличваме един на друг. Страшната теснотия, в която протича нашето всекидневие, ни притиска, приспособява ни едни към други, претопява ни. Това е нещо като съдбоносна зараза. Всеки войник толкова заприличва на другия, че за да се види тази прилика, не е нужно човек непременно да ни гледа отдалеч, от разстояние, при което бихме изглеждали като прашинки, носени над равнината.