Чакаме. Омръзва ни да седим: ставаме. Ставите се обтягат, поскръцват като разсъхнало дърво и стари панти: и хората ръждясват от влагата като пушките, по-бавно, но по-основно. И отново, в друго положение, пак започваме да чакаме.
Все чакаме в бойна готовност. Превърнали сме се в машини за чакане.
В момента чакаме чорбата. После ще чакаме писмата. Но всяко нещо с времето си: след като свършим с чорбата, тогава ще мислим за писмата. После ще вземем да чакаме нещо друго.
Гладът и жаждата са силни инстинкти, които мощно действуват върху съзнанието на другарите ми. Понеже чорбата се бави, те започват да се оплакват и да се дразнят. Нуждата от храна и питие се излива в ругатни.
— Ей го, стана осем. Какво правят с тая манджа, че не я носят?
— А на мене тъкмо от вчера на обед ми се е отворила една глътка! — скърца Ламюз с влажни от желание очи, а бузите му са се зачервили, сякаш намазани с винена боя.
С всяка изминала минута недоволството все повече расте.
— Плюме сигурно си е излял в търбуха моята манерка, дето трябваше да ми я донесе, обърнал е още някоя и друга и се е проснал някъде пиян.
— Така ще да е — подкрепя го Мартро.
— Типове, гадове! Всички нестроеваци са такива! — реве Тирлоар. — Отвратителни животни! Всички до един са лапачи и лентяи! По цял ден се изтягат в тила и не могат дори навреме да дойдат да донесат храната. Аз да съм, ще ги пратя в окопите на наше място и тогава няма никъде да кръшкат! И първо на първо ще наредя всички от взвода да се редуват за кашавари и чорбари. Разбира се, който иска…, и тогава…
— Сигурен съм — вика Кокон, — че тая свиня Пепер ги бави всичките. И нарочно го прави, освен това сутрин не може да се измъкне от леглото като хората, горкичкият! Десет часа му трябват да кърти във въшкарника, маминото детенце! Иначе господинът се потрива през целия ден.
— Ще му дам аз едно потриване — мърмори Ламюз. — Де да бях там, щеше да рипне от леглото. Щях да му друсна някоя и друга обувка по кратуната и да му дръпна крачетата…
— Оня ден — продължава Кокон — броих: цели седем часа и четиридесет и седем минути се е мъкнал от 31-ви пункт дотук. А то е работа за пет часа, не повече от пет часа, вярно, добър ход.
Кокон е човек цифра. Той обича и страстно цени точната документация. По всички поводи рови, търси статистически данни, събира ги с търпение на насекомо и ги предлага на всеки, който е съгласен да го слуша. Сега, докато стреля с цифрите, слабичкото му лице, скалъпено от сухи кости, от триъгълници и ъгли, над които са кацнали двата кръга на очите му, е свито от яд.
Той се качва на стъпалото за стрелба, правено на времето си, когато тук е била предната линия, и гневно протяга глава над бруствера. Тънък хладен лъч се влачи по земята, блясва в стъклата на очилата му и в капката, която виси на носа му, светва като диамант.
— А пък тоя, Пепер е истинска бъчва! Да не повярваш колко литра си налива в търбуха само за един ден.
Дядо Блер кипи в своя ъгъл. Големите му белезникави като кокален гребен мустаци потръпват.
— Да ти кажа ли? Чорбарите са мръсни типове. Само едно знаят: кръшкай и пет пари не давай, това се вика компания.
— Същинска мърша — убедено въздъхва Йодор; той лежи на земята с полуотворена уста и прилича на мъченик: следи с безизразни очи Пепен, който се разхожда нагоре-надолу като хиена.
Злобното раздразнение срещу закъснелите кипи, кипи, та ще прелее.
Тирлоар, мърморкото, само това чака, той вече е в стихията си. Подклажда нарастващия гняв с малки резки движения:
— Поне да речеш, че ще е нещо вкусно, а то пак ще ни пробутат някой буламач.
— Хей, братлета, помните ли какви мръвки ни дадоха вчера, да си наточиш ножа на тях! И това ми било говеждо! Да му умра на говедото! Чиста велосипедна гума, ако щете да знаете, това си беше! Рекох на момчетата: „Кротко, не дъвчете много бързо, да не си строшите кътниците, ако обущарят е забравил да извади пироните!“
В друго време речта на Тирет, като че ли бивш уредник на филмови турнета, щеше да ни разсмее, но сега духовете са възбудени и тя предизвиква само общо ръмжене.
— Друг път пък, за да не се оплакваш, че е твърдо, вземат, че ти дадат вместо месо нещо меко като гъба, вкус няма. Като го излапаш, все едно, че си гаврътнал чаша вода, ни повече, ни по-малко.
— Такова нещо не държи влага — казва Ламюз. — Мислиш си, че си се натъпкал, а пък търбухът ти празен. И малко по малко хвърляш топа, издъхваш си от глад.