— Ама простак! — вика Пепен.
Останалите се хилят.
— Той е луд и шантав — заявява Мартро, който има навика да подсилва мисълта си с по два синонима.
— Ей, дядка, гледай това — казва Тюлак, който тъкмо пристига.
Тюлак е великолепен. Носи лимоненожълта туника, направена от мушамен спален чувал. По средата е изрязал дупка за главата и над този калъф е закрепил ремъка и колана си. Тюлак е висок, кокалест. Когато върви, издава напред енергично лицето си, той е кривоглед. Сега държи нещо в ръка.
— Намерих туй, като копах земята тая нощ в края на новия съобщителен ход, сменяхме изгнилите решетки. Веднага ми хвана око тоя брус. Топор, стар модел.
Моделът наистина беше стар: остър камък с дръжка от потъмняла кост. Съвсем ми заприлича на праисторическо сечиво.
— Много удобно се хваща — каза Тюлак, като въртеше предмета в ръце. — Да, да. Не са го измислили лошо. По-сгоден е от служебните брадвички. Чудо, с една дума. На, опитай… Е? Върни ми го. Аз ще си го запазя. Ще ми потрябва, ще видиш…
И той размахва топора, направен от човека от кватернера, и сам прилича на натруфен и залегнал в земните недра питекантроп.
Един по един хората от отделението на Бертран и от полувзвода се събираме на един завой в окопа; тук е малко по-широко, отколкото в дясното разклонение, където, за да се разминеш, трябва да се залепиш до стената и да притиснеш гърба си до пръстта, а корема си до корема на другаря.
Когато е в резерв, нашата рота заема един успореден окоп на втора линия. Тук има стражева охрана. Нощем ни пращат да терасираме напред, но докато е светло, нямаме никаква работа. Струпани един до друг, лакът до лакът, като верига, остава ни само да чакаме вечерта кой както може.
Най-сетне денят прониква в безбройните пукнатини, които браздят тази област на земята, и осветява праговете на нашите дупки. Тъжна северна светлина, тясно кално небе, което сякаш също е пълно със заводски дим и миризма. В бледото осветление разнородното облекло на обитателите от дъното още по-ясно изпъква сред огромната безизходна нищета, на която се дължи. Но и то е като еднообразното тракане на пушките и свистенето на оръдейните изстрели: драмата, която играем, трае толкова дълго, че вече не се изненадваме от променените лица и от странните облекла, измислени от нас, за да се пазим от дъжда, който се излива отгоре ни, срещу калта, която блика отдолу, срещу вечния студ, който прониква отвсякъде.
Кожи, одеяла, платнища, вълнени качулки, плетени шапки, калпаци, шалове, завити на чалма, трико отдолу и отгоре, наметки и качулки, насмолени, накатранени, гумирани, черни или в най-различни цветове на дъгата, но винаги избелели — покриват хората и скриват униформите им почти толкова, колкото и телата им, така че те изглеждат огромни. Един си е метнал на гърба четвъртито парче мушама на големи бели и червени квадрати, намерено посред някоя трапезария в кой знае кой временен подслон — това е Пепен; него отдалеч го разпознаваме повече по тази арлекиновска фирма, отколкото по бледото му лице на джебчия. Ето издутия нагръдник на Барк, изрязан от юрган, който някога си е бил розов, но сега е избелял на петна от праха и нощите. Огромният Ламюз пък прилича на полуразрушен стълб за реклами с остатъци от афиши. Мушамена ризница е превърнала малкия Йодор в бръмбар с лъскав гръб, А Тюлак се откроява сред всички с оранжевото си туловище на индиански вожд.
Каските по главите на момчетата уж трябва да напомнят униформа, но къде ти! Навикът, който някои са възприели да ги слагат било над кепето като Бике, или над вълнената качулка като Кадилак, или над памучната шапчица като Барк, усложнява нещата и създава разнообразие във вида.
Ами краката ни!… Преди малко слязох, прегънат на две, в нашето укритие — малка, ниска дупка, дъхаща на мухъл и влага, където се препъваме в празни консервени кутии и мръсни парцали; там лежаха заспали два дълги вързопа, а в ъгъла при светлината на свещ някаква коленичила фигура ровеше в една торба… Като се връщах, през квадрата на отвора зърнах краката. Те препречваха пътя водоравно, отвесно или полегато, проснати, сгънати или кръстосани, минаващите ги ругаеха. Представляваха многоцветна и многоформена колекция: гетри, гамаши, черни, жълти, високи, ниски, от кожа, от брезент и какви ли не щеш непромокаеми материи; тъмносини, светлосини, черни, резедави, бежови, зеленикаво-кафяви навуща… Един единствен Волпат е запазил късите си гамаши от мобилизацията. Менил Андре от дванадесет дена се перчи с чифт дебели зелени вълнени чорапи, плетени на ластик, а Тирет открай време си го знаем с навуща от сиво сукно на бели черти, направени от цивилен панталон, висял кой знае къде в началото на войната… Навущата на Мартро пък са от различни цветове, защото не успял да намери два еднакво изтрити и мръсни шинела, за да ги изреже. Има крака, увити в парцали и дори във вестници, навързани с върви на спирали или, за по-практично, с телефонна жица. Пепен смайва другарите и минувачите с чифт червеникавокафяви гетри, взети назаем от някакъв мъртвец… Краката на Барк, който претендира (и само господ знае как ни досажда с това!), че е оправно момче и вечно е пълен с идеи, се белеят: увил е бинтове над високите си гамаши, за да не му се хабят; това бяло на краката е в тон с памучната шапчица, която се подава под каската и открива червеникавия му клоунски перчем. От един месец Потерло ходи с ботушите на някакъв немски пехотинец — чудесни, почти нови ботуши с подкови на токовете. Карон му ги беше оставил, когато го евакуираха заради ръката. Карон лично ги бе взел от един баварски картечар, убит при пътя за Пилоните. Още сякаш чувам как Карон разправяше тая история: