— Последвайте ме — каза капитанът, давайки знак на стражите да влязат в сградата.
Безпокойствие мина през мен.
— Какво има вътре?
Разбира се, никой не ми отговори.
Влязохме в сградата, подът беше осеян с отломки и камъни. Натрошени стъкла и мъртви растения бяха разпръснати във всеки ъгъл. Вятърът свистеше през счупените прозорци.
— Нагоре по стълбите.
Защо? Какво имаше там, освен още счупени неща? Дали не планираха да ме хвърлят от върха на сградата? Ако да… защо? Опитах се да разбера, но не можех да открия защо ме доведоха тук. Единствено знаех, че не е за добро. Поне толкова можех да разбера. Но нямах голям избор, затова, когато ме бутнаха напред, тръгнах с тях. Един от пазачите отвори двойна врата и с жестове посочи, че трябва да се насоча към затрупания коридор. Направих го, въпреки че тревожното чувство в мен се усили.
Качихме се в мълчание по безкрайните стълби. Стражите вървяха покрай мен, единственият шум бяха птиците отвън и шумоленето на листата, когато вятърът минеше през някоя дупка в стената. Полата се завъртя около коленете ми и отново ме накара да се замисля, че това бе странна дреха за затворник.
Стигнахме до един от горните етажи и един от пазачите дръпна метална врата.
Всички минаха през нея, включително и аз. Всички прозорци бяха паднали и птици летяха над нас. Чувстваше се малко като на открито, с нищо друго наоколо, освен изкривен метал и счупени форми. Мястото миришеше на прах, със следа от нещо овъглено. Изкорубени, избледнели мебели бяха разпръснати наоколо и няколко метални греди се подаваха от пода под странни ъгли.
Капитанът погледна към мъжете си.
— Това е достатъчно добро място.
— Достатъчно добро за какво? — попитах.
Отново ме игнорираха и усещането, че ще се случи нещо лошо нарасна. Това място наистина беше… отворено. И много високо. Дали щяха да ме бутнат и да го представят като злополука? Ако да, защо беше глупавата рокля? Ами ваната?
Един от стражите ме хвана за белезниците и дръпна рязко окованите ми китки. Завлече ме през стаята, оставяйки ми само с един избор — да го последвам.
— Тук — каза капитанът и посочи една от странните греди. — Използвай тази.
Да я използва за какво? Преди да попитам пазачът кимна на друг и ме вдигнаха.
Промушиха пръта между окованите ми ръце, след което се плъзнах надолу и отново стъпих на крака.
— Чакай, какво? — Дръпнах ръцете си, но бях привързана към метала. Бях твърде ниска, за да успея да вдигна дланите си и да измъкна белезниците. — Какво правите?
Сложиха окови и около крака ми.
— Не! — Изкрещях, ужасът запушваше гърлото ми. Дърпах белезниците, но не можеха да се махнат. Бях окована. Вятърът духаше около лицето ми, страхът караше цялото ми тяло да се тресе. — Моля!
Знаех какво ще направят сега… Щяха да ме изоставят. Да си тръгнат.
Аз бях… драконова стръв. Не знаех защо, нито как, но единствените неща, които идваха толкова високо, бяха големи, люспести и пълни с огън.
Войниците се отдръпнаха от мен, а аз продължих да дърпам ръцете си, ридаейки. Един се приближи, гледайки към останалите. Изглеждаше нещастен.
— Капитане — започна, явно колебаещ се.
— Не — отвърна му. Лицето му беше мрачна маска. — Трябва да бъде свършено. Само помни, че тя е извън закона.
— Дори и такава не заслужава това, капитане.
— Нямаме избор. Или ще свърши работа и ще ни спаси, или всички сме обречени на смърт.
Коленичих до веригата на глезена си. Не можех да я хвана, не и с китките ми с белезници, но не се помръдна, затова трябваше да направя нещо.
— Какво трябва да сработи? — попитах отчаяно. — Какво правим?
Отново никой не ми отговори. Но този път, двама от мъжете отвориха пакетите си и извадиха дълги яркочервени знамена.
Устата ми пресъхна.
Червено.
О, мамка му.
Червеното е цветът на стръвта. Никой не го използваше. Дори и потрошените, смесени автомобили, изграждащи стената на Форт Далас нямаха и едничък червен знак по себе си. Драконите се нахвърляха на червено като биковете, което означаваше, че предмети с този цвят бяха опасни.
Гледах как плата се развива с болка в стомаха. Този страх дори се влоши, когато войниците завързаха тъканта на високо и ги оставиха да се вее на вятъра като два ужасни флага.
— Моля ви, не правете това — шепнех. Викаха дракон. Знаех, че го правят. Не знаех какво бях направила, за да заслужа това, но не беше, защото съм откраднала няколко неща. — Моля ви. Имам сестра.
Капитанът се поколеба, след това приближи. Задържах дъха си, когато издърпа ключовете за белезниците и отключи ръцете ми.
— Съжалявам — прошепна.
След което хвана дрехата ми от раменете и я дръпна от тялото ми.