Изведоха ме от затвора и влязохме в дълъг, тъмен коридор, осветен само от светлината, влизаща през няколко мръсни прозореца. Пристигна нов пазач, кимна на този, който вървеше до мен, след което заедно ме хванаха и поведоха надолу по разпадащия се коридор в един безкраен лабиринт от разрушен бетон и изкопана настилка. Стар, потъмнял надпис, гласящ «Бързо хранене» ме подсети, че тази част от Форт Далас някога е била търговски център. Покритият пазар, където скитниците държат палатките си за размяна? Стар паркинг. Спомени за пазаруването и разходките с приятели след училище наводниха ума ми, но това беше в един друг живот. Онази Клаудия Джоунс бе мъртва. Тя умря в Разрива и единственото, което остана, беше кльощавата, упорита, оцеляла Клаудия. Онази Клаудия знаеше за моловете и училищата и кой бе водещият певец на любимата й момчешка група. Оцелялата Клаудия не помнеше много за света преди огъня и Разрива. Всичко се промени прекалено много. За мен, тази сграда бе нещо от Форт Далас. Разпадаща се. Разнебитена. Празна. Жалка. Овъглена.
Димът продължаваше да се носи във въздуха, като се промъкваше през слънчевата светлина, карайки ме отново да мисля за дракони. Миризмата ме караше да се чувствам едновременно уморена и неспокойна. Целият свят не беше нищо друго, освен огън и пепел, и аз се чувствах отвратена от всичко това. Не бях оптимист като Ейми. Не мислех, че нещата ще се оправят в някой момент.
Мислех, че просто трябва да се справим с това, което имаме. Може би затова аз бях боклукчийката, а Ейми бе в безопасност вкъщи.
«По-добре да си в безопасност», скарах й се наум. «Ще ти сритам задника, ако си мъртва». Мисълта толкова ме ужаси — Ейми мъртва, — че спрях и се наведох да повърна.
— Болна ли си? — по-загриженият пазач ме попита, докато повръщах на бетона. — Или бременна?
Стрелнах го с поглед, след като свърших, и избърсах устата си, треперейки. Нито едно от двете. Бях просто една от многото хора във Форт Далас, които бавно гладуваха до смърт. Затворът не бе точно тризвезден. Вчера ми дадоха овесена каша, което беше вълнуващо, докато не открих гигантска мъртва буболечка в нея. Изядох я все пак, с буболечката и всичко. Не бях виждала овесена каша от Разрива насам, така че вероятно беше с изтекъл срок. А буболечките? Те бяха просто протеини.
Разбира се, вероятно това бе и причината да повърна.
Един от стражите ме побутна с крака си.
— Ако си свършила, размърдай се. Кметът те очаква.
О, юпии. Кметът? Определено беше ден за съд и щом провинението ми ще бъде гледано от кмета, значи бях прецакана. Преглътнах трудно и избърсах уста в мръсната си тениска.
— Добре съм.
Остатъчната миризма на дим, носеща се във въздуха, бе много по-остра, отколкото преди, и се замислих за драконовите атаки от последната вечер. Много лоши неща напоследък се носеха във въздуха.
Стражите ме преведоха през останките на търговския център в друг магазин. Не знаех какъв е бил преди Разрива, интериорът беше чист и изпипан, с износен персийски килим на пода и цяла армия от пластмасови столове, подредени около стените. Чакалня. Пазачите ми не ме заведоха до никой от столовете обаче. Вместо това ме въведоха в друга стая.
Когато го направиха, ярка светлина ме заслепи. Инстинктивно трепнах и вдигнах ръце към лицето си, опитвайки се да се защитя. Паника премина през мен. Сигурно не бяхме на открито… нали? Откритите пространства не бяха безопасни — защитата идваше от сградите с дебели покриви и солидни тухлени стени. Бетонни. Подземни убежища. Някъде, обезопасено срещу огън, нокти и дим.
Но когато очите ми се приспособиха, разбрах, че просто бяхме в стая с много прозорци, с избледнели завеси, които бяха дръпнати, за да пропускат светлината и гледката. Не че имаше много за гледане — пепел и още отломки, о, и още пепел. Разгледах оценяващо завесите. Толкова много плат? Това беше достатъчно да ни осигури храна за цял месец, в палатките за размяна. Да се използва целия този хубав, тежък плат за завеси беше просто глупаво. Останалата част от стаята беше осветена, с подови настилки, които бяха идеално чисти. Предполагах, че това място е било приятно преди Разрива. Не безопасно, да се има предвид, но хубаво.
— Изненадва ме, че сте дръпнали завесите — прошепнах на стражите, докато ме водеха напред. — С драконите последната нощ и всичко останало.
— Това беше вчера — отговори високият, със строгото лице, като затегна дланта си около ръката ми. — Трябва да има седмица затишие вече.
— Ммм. Значи са били червените? Как някой може да каже в тъмното?