Очите й се разшириха, когато ме погледна.
— Клаудия! Къде, да му се не види, беше?
Пльоснах се на малкия си матрак, увивайки одеялото около тялото си като импровизирано облекло.
— Къде е Ейми?
Саша сложи капак върху малък метален варел, който използвахме за готвене и пропълзя до мен.
— Изглеждаш ужасно. Добре ли си? И защо си гола? Нараниха ли те? Милицията ли те взе? — Тя изпъшка. — Да не са те направили…
Саша беше бъбрива. Но потокът от тревожните й думи ме накара да се почувствам по-добре. Беше нормално, а толкова малко неща се чувстваха нормално напоследък.
— Добре съм, наистина — докоснах ръката й. — Дълга история, която ще ти разкажа по-късно. Къде е Ейми?
— Отиде да те търси — каза тя, изваждайки бутилка вода и ми я подаде. — Нали си… добре? Наистина? Да не са те нападнали стражите? Затова ли нямаш дрехи и си изподраскана?
— Не. Сериозно, добре съм. Но Ейми…
Очите на Саша се разшириха.
— И може ли да кажа това? Миришеш… наистина странно, момиче. Като боклук и още нещо. Да не си събирала и да са те ограбили? Имам предвид, миришеш все едно си събирала неща, но в продължение на дни, пък и никой не го прави, докато е гол.
Усмихнах се уморено на Саша и взех водата от нея. Възнамерявах само да отпия малко… и в крайна сметка я изпих цялата. Бях напълно дехидратирана и трескавото чувство растеше. Раната на врата ми ме безпокоеше. Всъщност всичко в този момент ме притесняваше, от драскащото усещане на одеялото до начина, по който мръсната ми коса падаше по кожата ми.
— Мисля, че съм болна — казах на Саша.
— Болна? Как?
Дракон ме ухапа по време на секс.
— Не знам.
— Затова ли миришеш така? — Веждите й се събраха.
Повдигнах китка към носа си и подуших. Наистина миришех странно. Основно на пот и боклука от контейнера, но имаше и силен, много необичаен аромат от порите ми. Приличаше до някъде на аромата на Каел — драконова кожа, подправки и жега. Намръщих се и подуших другата си китка, след това косата си. Определено идваше от мен. Може би миризмата му се бе просмукала в мен по време на секса… но не трябваше ли да се е махнал досега?
— Нуждая се от баня.
Исках да кажа, че воня, но истината беше, че… по някакъв начин харесвах миризмата. Друга причина, доказваща, че не съм добре умствено. Миризмата на Каел беше привлекателна и успокоителна и ми се искаше в този момент да го мразя.
— По-късно може да се изкъпеш. Но първо трябва да ми разкажеш историята си — извърна се отново към огъня и вдигна капака и докато го правеше, ароматът на супа се разнесе във въздуха, карайки устата ми да се напълни със слюнка. — Правя яхния, ако си гладна. Има катериче месо и картофи.
— Яхния? — Погледнах я изненадана. — Как получи съставките за яхния?
Саша отклони погледа си, взирайки се в малкото гърне във въглищата.
— Как мислиш? Бяхме гладни, а ти не се върна. Нямаше нищо за ядене. Трябваше да направя нещо.
Правилно. «Приятелят» на Саша, който работеше в милицията, който разменяше с нея няколко монети или закуски в замяна на секс. Е, повече от секс, мислех, защото тя винаги се прибираше с натъртвания или поглед на преследвано животинче. Преди я бях предупредила, че «виждането» с този мъж беше опасно. Познавахме прекалено много момичета, които започваха с един приятел и накрая завършваха с двайсет или сто. Винаги свършваха при Сводницата Беки като една от проститутките. Саша се кълнеше, че е внимателна, но синините по лицето и отчаянието в очите й говореха друго.
— Съжалявам — прошепнах. — Трябваше да съм тук.
— Случва се — сви рамене тя. — Не беше толкова зле и донесе на мен и Ейми достатъчно храна за няколко дни. Има и по-лоши неща. Гладна ли си?
Изведнъж ухапването на врата ми не изглеждаше толкова зле. Каел беше мил с мен по негов си начин. Приятелят на Саша нямаше и една мила част в тялото си. Тя се беше жертвала за тази храна и аз нямаше да се отвърна и да нараня чувствата й.
— Ще ям. Благодаря.
Саша гребна от яхнията, сложи я в купа и ми я подаде.
— Кажи ми какво се е случило. Нямаше те за седмици и се поболяхме от притеснение. Ейми каза, че ще отиде при Тъкър, за да пита за теб. Той й каза, че милицията те е прибрала, така че отидохме при тях, за да питаме какво се е случило.
Стомахът ми се преобърна.
— Кога беше това?
— Преди два дни — Саша хапеше устните си, гледайки ме разтревожено. — Питах наоколо, но не стигнах до никъде.
— Няма проблем — казах, въпреки че не беше така. За мен и Саша беше обичайно да изчезваме понякога, аз събирайки и Саша с приятеля си. Но Ейми? Тя винаги чакаше вкъщи. Кракът й беше зле и не можеше да ходи дълго без да я заболи. Да изчезне за два дни беше… лошо. С усилие преглътнах храната си. Трябваше да я намеря.