Помнех. Все още имах кошмари.
Докато мълчахме, той закачи палците си на колана на панталоните си, и забелязах, че са хубави, чисти и с ръб, не като моите извехтели дънки, които можеха да стоят прави сами и ги държах на кръста си чрез въже вместо колан. Той ме погледна.
— Законът е това, което поддържа нещата тук. Ако Новата милиция няма власт, нямаме надежда като народ.
Опитах да запазя лицето си безизразно, докато той разказваше история, която знаех прекалено добре. Бла, бла, седем години преди драконите да дойдат и небето да се отвори. Първата година беше година на смъртта, на огъня и пепелта, и на въглените, когато повечето хора не можеха да се скрият достатъчно бързо и умираха. После дойде годината на задиганията, в която се строяха убежища, които драконите да не могат да счупят или разкъсат с нокти. Години на криене. Години на безкраен огън, глад и укриване в мрака, докато драконите реват над нас. Сякаш не знаех това. Живеех с него всеки ден.
Неговата версия бе различна от моята, обаче. В неговата версия, Новата милиция беше феникс, въздигнал се от пепелта, за да бъде спасителят на оцелелите. В моите очи, те бяха само едни насилници, които се интересуваха само от една валута: вагината.
Но предполагах, че тях никой не ги бе карал да си отварят краката за филия твърд хляб или малко задушено.
— Правилата са това, което прави Форт Далас успешен — каза кмет Люис. — Той е този, който ни позволява да запазим цивилизацията дълго след като всичко е отишло по дяволите. И съжалявам, г-це Джоунс, но не можем да направим изключение за теб.
Паниката отново ме прониза. Чувствах гърлото си като пустиня. Облизах устни, решена да не се давам.
— Искам да остана. Моля ви, умолявам ви. Форт Далас е домът ми. Няма къде другаде да отида. Сестра ми се нуждае от мен…
Един от войниците на милицията пристъпи напред.
— Чакаме заповеди, кмете.
Да! Надежда се разля в мен и погледнах към пазача. Чакай, не беше просто обикновен пазач. Имаше нашивки на раменете, което значеше, че беше сержант или нещо такова. Във всеки случай, той бе с по-висок ранг от пуйките, които пазеха затворниците. Завъртях се на колене и насочих сплетените си ръце към него.
Той погледна към мен и погледът му се плъзна по тялото ми.
Иу.
Доообре. Нещата официално станаха още по-лоши. Преглътнах трудно. Мисли за Ейми. Много жени обслужваха пазачите. Понякога за дребни престъпления, друг път за малко храна. Понякога за защита. Това сега бе начин на живот. Щях да го направя, ако това означаваше да се грижа за сестра си. Можех.
Надявах се…
Кмет Люис погледна стража и потри бръчките около очите си.
— Какво има, капитане?
Военният ме погледна, след което отново се съсредоточи върху кмета.
— Млада е. Здрава. На подходяща възраст и силна. Можем да я използваме — погледна ме бързо, гласът му се понижи. — Знаеш. Стръв… за експеримента.
Стръв?
Чакайте.
Стръв?
Дланите ми бяха започнали да се потят. Сърцето ми отново подхвана неспокоен ритъм.
— Хм?
— Стръв? — Кметът се намръщи на това, обръщайки се към капитана с отвратен поглед. — Нуждаете се от още момичета за това? Вече имахте пет.
Пет момичета за примамка? В минало време? Какво беше това?
Капитанът направи гримаса, изражение, което прониза душата ми с ужас.
— Изчезнаха, кмете. Просто… изчезнаха. Не питайте. Това, обаче, е различно — приближи се към кмета и се наведе, шепнейки.
Не можех да чуя какво си говорят. Гледах ги, трескаво опитвайки се да чета по устните, но единственото нещо, което беше в съзнанието ми, бе мисълта за пет момичета-стръв. Изчезнали.
И той иска аз да бъда номер шест. Може би трябваше да си пробвам шанса с изгнаничество.
След миг пазачът вдигна поглед и двамата с кмета се фокусираха върху мен.
Това не бе добре.
Капитанът наведе отново глава, двамата си шепнеха още малко, но кметът изглеждаше непреклонен. Той наистина, наистина ме искаше в изгнание, личеше си. Поклати отново глава, след което вдигна бялата дъска.
— Престъпленията й са сериозни, капитане. Изгнание ще бъде. Трябва да бъде пример за форта, а вашият експеримент засега е несполучлив. Съжалявам, но решението ми е взето.
— Имаме нужда от нея — настоя капитанът.
Погледът ми прехвърчаше между тях. Не знаех за какво да се надявам — изгнание или стръв? Изгнание или стръв?
— Хм, може ли да кажа нещо?
Игнорираха ме.
— Това са сериозни престъпления — каза кметът, забивайки пръст в пожълтялата дъска. — И не е първият път, в който е била в ареста! Трябва да дадем пример с нея! Събирачеството трябва да бъде наказано!