— И ще дадем пример с нея — успокоително каза пазачът — По един или друг начин, ще успеем. Ако я вземе, чудесно. Ако не, е… — сви рамене.
— Кой да ме вземе? — викнах.
— Трябва да направим нещо — каза капитанът с тих глас. — Ние…
Голяма сянка затъмни светлината от прозорците. Фенерите, окачени на стената, издадоха металически звън, таванът се разтресе. Рев проряза въздуха за миг, преди драконовата тръба да просвири.
Цялото ми тяло изстина.
— Мамка му! — изкрещя капитанът. Хвана кмета и се отдръпнаха от прозорците, когато огромна златна люспа и крило се приближиха твърде много. Цялата сграда се разтресе, а драконът отново изрева.
Хвърлих се на земята ужасена. Започнах да дърпам белезниците, но къде щях да отида? Как се случи това? Драконите атакуваха последната нощ. Трябваше да сме в безопасност… нали?
Стаята избухна в действие. Пазачите бяха навсякъде, хващайки материали и калъфи, докато тъмната форма се извисяваше отново над нас, спирайки светлината, идваща от прозорците.
Охранителят си спомни за мен и ме вдигна на крака, след което ме бутна след останалите в една от подземните стаи за безопасност. Натъпкахме се в малката стая и някой затвори вратата.
Никой не говореше, докато се скупчвахме. Стаята беше задушаващо гореща, въздухът — неподвижен и изпълнен с мускусната миризма на пот. Беше тъмно и почувствах капка влага да се спуска по носа ми и да пада върху ръката ми. Някой се разшава в тъмното и почувствах влажна ръка да докосва моята. Не се оплаках. Когато драконът над главата ти издишваше огън, всеки беше благодарен за скривалище, за каквото и да е скривалище.
Друг оглушителен рев надви алармата, стаята се разклати заедно със силата на звука. Миризмата на овъглено и пепел изпълни въздуха, заедно с пушек.
— Отново ли е големият? — Попита капитанът с нисък глас.
— Златният — потвърди пазачът до мен. — Видях крилата му, преди да се гмурне.
Аз също. Беше блестящо, ужасяващо златно.
Капитанът изсумтя.
— Тогава не са червени. Червените са ужасни.
Този да не би да беше по-добър?
В далечината нещо се срина и хрущящият звук на метал привлече вниманието ми. Цялата стая сякаш се размърда. Стените трепереха.
— Приземи се — каза някой. — Трябва да останем тук за малко.
— В безопасност ли сме? — попита друг.
— Толкова, колкото и останалите.
Това не беше от полза. Преглътнах трудно. Сирената изсвири отново, и отново. Драконът отново изрева.
Това не беше моделът. Не беше! Нещо не бе наред.
Кметът въздъхна тежко и след момент осъзнах, че потната му ръка докосваше моята. Седеше точно до мен.
— Това е втората атака в последните двайсет и четири часа.
— Така е. Първите бяха червени. Това е нов дракон, който се е заселил в района. Друг златен. Не следва същия образец като останалите — потвърди капитанът, гласът му беше внимателно изчистен от емоции. — Ако продължи по този начин, няма да остане много от форта.
Кметът отново въздъхна и практически можех да чуя колелата, които се въртяха в ума му. Пет момичета-примамка. Минало време.
— И този твой експеримент… работи в Ню Орлиънс? Със златния?
— Да, сър. Мислим, че златният е ключът.
Златният е ключът към кое? Всеки нов отговор, който ми хрумваше, беше по-лош от предишния.
Пауза.
— Можеш да я вземеш, капитане.
— Да ме вземе за какво? — избъбрих.
Никой, освен дивия рев на дракона, не ми отговори.
След като небето замлъкна и миризмата на огън не беше толкова гъста във въздуха, тълпата бавно се разпръсна. Драконът го нямаше. За сега.
Охраната ме сграбчи за ръцете и ме заведе в зала, по посока обратна на кабинета на кмета.
— Къде ме водите? — Предполагах, че няма да ми отговорят, но трябваше да попитам.
Двамата си размениха погледи, но никой не проговори.
Умишлено запазих мълчание. Ако се опитваха да ме изведат извън пределите на бариерата, трябваше да си направя почивка, с или без белезници. Милиционерите ме изведоха от мола по метален закрит тунел, който вървеше по линията на преградата. Вкараха ме в малка бетонна сграда с подсилен покрив, служеща като преден пост.
Интериорът беше много по-хубав от всяко място, на което съм била. От едната страна виждах стая, пълна със стриктно подредени легла с чисти, изискани одеяла. Войниците играеха карти на маса в кухнята и когато пазачите ме вкараха, чух смях и дори женски такъв, идващ от една от казармите.
Вкараха ме в нова стая, която изглеждаше, сякаш принадлежи на някой отговорник. Един от придружаващите ме войници изглеждаше на моята възраст, но изключително неприятен и самодоволен. Разбира се, той се придържаше близо до мен. Ухили ми се отново, преди да отиде и да отвори скрина, за да потърси нещо. Намери малък пакет и ми го подхвърли.