— Не ме интересува дали е или не е. Тя е единственото средство, което имам срещу теб — дебелото му лице блестеше от тънък слой пот. — Сега, разкарай дракона — очите му бяха луди, лицето му почервеня и не харесвах начина, по който трепереше ръката му, докато държеше пистолета към Ейми.
Усмихнах се слабо.
— Какво те кара да мислиш, че мога да накарам дракона да прави каквото и да е?
— Яздеше го — изръмжа, слюнка хвърчеше от устата му. — Накара да атакуват града, нали?
— Това искаше, нали? — Казах, позволявайки да се усети подигравка в гласа ми, скривайки факта, че се страхувах ужасно за Ейми. — Искахте да контролирам един-два дракона, нали? Не беше ли това великият план? Защо ме захвърлихте в Земите на събирачите? Е, изненада, изненада, оживях. И си намерих приятел.
Дебелото му лице се разтресе от гняв.
— Исках да опитомиш дракон и да го накараш да спре да ни атакува! Не да се обръщаш срещу собствения си вид!
— Не, теб изобщо не те интересуваше какво ще стане с мен — поправих го. — Предполагаше, че ще умра, но това нямаше значение, защото аз съм просто един крадец, нали? И как очакваш да съм лоялна към града, след като ме отхвърли? След като превърна сестра ми в затворник? Шегуваш ли се с мен? — Можех да чуя растящата истерия в тона си. — Защо трябва да съм лоялна?
Кметът погледна към Каел и подозирах, че моят дракон се беше развълнувал зад мен, вероятно заради собствените ми растящи емоции. В отговор кметът притисна оръжието по-силно към слепоочието на Ейми.
Тя преглътна един вик.
Останах напълно неподвижна, неспособна да погледна настрани.
«Назад», изкомандвах Каел тихо. «Моля те.»
— Напусни и ще пусна сестра ти — каза кметът.
— Глупости. Ако си тръгна ще продължите да я държите като коз срещу мен, за да се опитате да ме принудите да не използвам драконите, за да атакувам града. Но, ето ти новина, това е единственият дракон, който мога да контролирам — посочих към Каел, който беше надвиснал над мен. — И дори този контрол е несигурен, ако не си забелязал.
— Не ме интересува дори да правиш свирка на дракона, просто го искам далеч от тук — кметът поклати глава и докато го правеше, наоколо хвърчеше слюнка. — Не мога да ти върна момичето. Просто се обърни и си тръгни точно сега и няма да я нараня.
Скръстих ръце на гърдите си.
— Тогава изглежда, че сме в задънена улица. Няма да си тръгна без сестра си, драконът няма да си тръгне без мен.
«Да го изям ли?» Гласът на Каел се промъкна в ума ми, заедно с картина, показваща как той го разполовява.
«Не! Гадост! Определено няма да ме целуваш с тази уста, ако го изядеш.»
— Ако не си тръгнеш доброволно, ще те накарам да го направиш — озъби се кметът. — Ще ви накарам и двамата да си тръгнете.
Стиснах безпомощно юмруци и пристъпих напред.
— Да не си посмял да нараниш сестра ми…
Той обърна оръжието. Имаше момент на объркване, докато гледах в цевта. Силен пукот. Нещо ме удари отстрани и ме повали.
Първата ми мисъл беше, че Каел бе станал прекалено голям и случайно ме беше бутнал долу. Но докато се забивах в бетона, плъзгайки се назад, чух викът на Ейми сякаш през тунел, и силен рев в ума ми и на глас.
«НЕ!»
«КЛАУДИЯ!»
Острата болка ме режеше отстрани, чувствах гърдите си тежки. Ох. Ох… Ръцете ми бавно се придвижиха отстрани, където сякаш беше мокро и пълно с олово. Болезнено, болезнено олово. Кметът ме простреля, за да принуди Каел да си тръгне. Това… беше тъп план. Толкова тъп, колкото и скачането ми от гърба на дракона. Исках да се смея на очевидната абсурдност на ситуацията, но всичко ме болеше прекалено много, дори и да дишам. Всичко, което можех да направя, беше да лежа там и да ме боли.
Още викове. Повече пукоти. Гледах като през мъгла как кметът стреляше към главата на Каел отново и отново. Драконът го игнорира, големите му челюсти се наведоха над горната половина на кмета и я откъсна като кървава проява на сила.
Яростта изпълваше мислите на моя дракон, бъркотия от лудост и хаос, и ми напомни какъв е бил преди да се срещнем от беглия поглед в ума му. Той беше толкова щастлив от това да бъде освободен от яростта, затъмняваща мозъка му. Правеше ме тъжна това, че щях да го оставя да потъне в нея отново, и исках да му помогна.
«Казах ти да не го ядеш. Така че сега няма да те целуна», казах му сънливо. «Освен ако не намерим вода за уста с драконов размер.»
«Клаудия. Моята половинка.» Умственият глас на Каел беше пълен с мъка. Докато гледах през мъглата на размътения ми поглед, моят дракон дойде до мен, голямата му глава се наведе точно над мен. Почувствах горещият му дъх срещу врата си. «Ще се изправиш сега, моя Клаудия. Заповядвам ти.»