Вероятно изправянето беше добра идея. Кимнах и се опитах да седна, но крайниците ми не работеха.
«О, това може да отнеме минута.»
— Клаудия? — Ридаенето на Ейми се натрапи в неясните ми мисли и почувствах как студени пръсти хванаха моите. Беше странно, че сестра ми замръзваше в това време. Или може би аз бях тази, която замръзваше. Беше трудно да се каже. — О, Боже мой, Клаудия!
— Добре съм — прошепнах й, след което го повторих умствено и на Каел. «Ще се оправя. Трябва да махнеш Ейми от тук, преди някой друг да се появи…»
«Ставай», заповяда, придружено от бутане на носа му. «Качвай се на гърба ми. Тръгваме.»
Дори мисълта за следващото поемане на въздух изглеждаше като огромна задача. Помислих си, че нямам много време. Можех да го видя в лицето на Ейми, докато притискаше ръката ми към бузата си, плачейки, превръзката й за очи беше около врата й. Най-малкото поне сега беше в безопасност с Каел. Бедният ми дракон. Нямаше да разбере.
«Моята половинка», помоли Каел, бутайки ме отново. «Вдигни се. Трябва да тръгваме. Ти и сестра ти ще бъдете в безопасност. Трябва да я отведем от тук, но не мога да го направя, ако не се изправиш.»
Бях наранена от отчаянието и страха в мислите му. Бедният ми Каел. Всичко, което искаше да прави, беше да ме обича, а аз направих това толкова трудно за него.
«Не… не мисля, че ще ходя някъде», казах му, слаба усмивка накъдри устните ми. «Съжалявам. Обичам те. Искам да знаеш това.»
«НЕ. Клаудия. Стани. Сега. Моля те.»
За моя изненада драконът се премести и в следващия момент на негово място застана Каел в човешка форма, кожата му беше златен кехлибар на слънцето. Изрита бъркотията от каиши и седла и пристъпи към мен, клякайки. Чух ахването на Ейми от изненада и исках да се засмея, представяйки си шока на сестра ми да види голия, добре изваян Каел до мен.
Но бях твърде уморена за това.
— Хей — прошепнах меко, гледайки го замечтано. Как някога съм си мислила, че е страшен? Обичах строгото му, не-толкова-човешко лице. — Обещай ми, че ще се грижиш за Ейми вместо мен.
— Не — изръмжа отново, звучеше подивял. — Клаудия, не — издърпа ме в ръцете си, ноктестите му ръце галеха челото ми трескаво. — Клаудия, не. Не.
— Съжалявам, Каел — исках и аз да го докосна, но бях твърде сънлива. — Благодаря ти, че спаси сестра ми. Сега я махни от тук.
— Не — упорстваше той. — Не. НЕ — ръцете му се движеха по тялото ми, притискайки раната ми. След това ми изпрати мисъл, силна и ясна. «Ти си ми половинка. Не можеш да умреш. Без теб, нямам нищо. Клаудия, моля те.»
Ох, мразех силната болка в тона му. Как съм могла да негодувам срещу моя дракон за това, което беше? Доминиращ и свиреп, но с най-доброто проклето сърце. Отне ми всичката сила, но се пресегнах и погалих челюстта му, след което затворих очи. Ако това бяха последните ми мигове, щях да им се насладя.
Ръце притиснаха раната ми, изпращайки болка в корема ми и наруши покоя ми.
— Нуждаем се от доктор! — Изкрещя Ейми към Каел през хълцанията си. — Върви и намери. Разбираш ли? Доктор.
— Той не е добре с английския — прошепнах. — Бъди мила.
И тогава припаднах.
Ужас, какъвто никога не бях усещал, ме улови, докато гледах надолу в бледото, отпуснато тяло на Клаудия в ръцете ми. Тя кървеше, беше уцелена от плюещата огън пръчка на дебелия мъж. От другата й страна сестра й плачеше, притискайки ръце към раната на Клаудия. Продължаваше да повтаря същата дума отново и отново.
Дак-тър.
Дак-тър, плачеше. Избърборваше още някакви неразбираеми думи, след това отново тази. Дак-тър.
Какво означаваше? Опитах се да избутам ръцете й от раната на половинката си и, за моя изненада, слабата, пребледняла женска плесна ръцете ми. Повтаряше думата си, заедно с редица други безсмислени срички, и си пожелах да бях отделил време да науча езика на хората, когато Клаудия се беше опитала да ме научи.
Повторих думата бавно към Ейми.
— Дак-търрр?
— Да! — Изкрещя, практически скачайки от въодушевление. — Да!
Знаех думата да.
— Дак-търрр дддааа?
— Да! Доктор! — Посочи към Клаудия и притисна раната отново. — Доктор за Клаудия!
Не знаех какво беше това дак-тър, съдейки по тревогата на сестра й и начина, по който продължаваше да сочи към раната, ме наведоха на мисълта, че това беше нещо, което щеше да помогне на половинката ми. Прегърнах Клаудия по-силно, чувствайки студената й кожа срещу моята. Щях да направя всичко за партньорката си. Всичко.
Затова станах, сгушвайки я в прегръдките си. Тежестта й беше малка, тялото й отпуснато и ме накара да почувствам студ отвътре. Погледнах надолу, сърцето ме болеше, след това погледнах обезумялата й сестра отново.