«В безопасност ли си в клиниката?», попитах го. «Не искам хората да те преследват, докато не си в бойната си форма.»
«Ние сме вкъщи.»
«Вкъщи? С доктор?»
«Отвлякох я.»
Опитвах се да си представя Каел, напускащ човешки град с кървящото ми тяло, ужасената Ейми и отвлечен доктор.
«Не беше лесно», скара се развеселен. «Крещяха много и издаваха много звуци. Но исках да си добре.»
«Знаеш, че трябва да я върнеш, нали?»
«Тя не мирише толкова лошо като другите хора. Ще бъде приемлива половинка за някого.»
Стиснах ръката на Каел.
«Някой друг, нали?»
Нокти нежно докоснаха бузата ми.
«На никоя друга не бих дал огъня си, моя Клаудия.»
«Знам това. Просто ми харесва да го чувам.»
Отне седмица, преди да мога да стана от леглото и да мога да се движа из апартамента. Междувременно около мен се въртяха трима много различни човека.
Ейми, която беше в екстаз да ме види и още по-възторжена, че не умрях.
Каел, който беше решил да бди над мен и да ръмжи заплашително, просто в случай че някой решеше да ме направи нещастна.
И лекарката, Мелина, която беше около мен, защото бях доста уверена, че беше ужасена да не би Каел да я изяде, ако решеше, че не съм правилно лекувана.
Всичко това щеше да бъде много забавно, ако не беше толкова досадно и не болеше толкова. Изстрелът, който получих, беше чист, влязъл и излязъл, и раната беше обгорена, за да се предотврати инфекция. За щастие не бях будна по време на тази част, само ме болеше след това лечение. Но все още бях слаба и не бях в състояние да се справям сама.
— Стига си се суетила около мен — казах на Ейми кисело, докато държеше ръката ми, помагайки ми да се върна от банята. — Добре съм — не бях, но освен това бях и ужасен пациент и всичко, което правех цял ден, беше да захапвам Ейми и да се чувствам гузна след това.
— Не си добре, докато този дракон не изглежда така, все едно си, а аз предпочитам да дразня теб, отколкото него.
— Каел? — Изсумтях. — Той е сладурче.
— За теб, може би — каза Ейми, помагайки ми да се върна в леглото, въпреки усилията ми да я избутам. — Трябваше да видиш как изперка, когато те раниха.
Завъртях очи, треперейки, докато се плъзгах под завивките. Бях забавлявана с прошепнатите истории от Ейми и Мелина, за това как много голият Каел действал като луд, претърсващ града с мен, кървяща в ръцете му, ревейки «ДАК-ТЪРРР» с богатия си гърлен глас. Мелина припаднала от страх, така че той просто я сграбчил заедно с Ейми и отлетял.
Не можах да се сдържа и се усмихнах — съвсем леко — от картината, която си представих. Моят голям дракон мислеше, че не беше нужно да учи човешкия език, защото умственото говорене беше по-добро, но може би сега виждаше мъдростта да можеш да говориш с другите. Пресегнах се ментално, за да го погаля, но той беше твърде далеч, и почувствах лека болка от загубата. Запазих гласа си весел, за да не разбере Ейми колко зависима от него съм станала.
— Като говорим за това, къде е агресивният ми мъж?
— Мисля… мисля, че отиде на лов. Използваше пантомимата за хранене — раменете на Ейми потръпнаха деликатно, когато седна на ръба на леглото. — Трябваше да видиш какво направи на едно диво прасе…
Размахах ръка, прекъсвайки я.
— Да, видях го. Вярвай ми. След време започваш да свикваш.
Ейми ме погледна потресено.
— Наистина?
— Убива ги, преди да ги сготви, нали? — Очите й се разшириха от ужас. — Тогава да, по-добре е от преди — завърших. Когато запуши устата си с ръка, свих рамене. — Хайде де. Това е повече храна и е по-добре, отколкото когато бяхме в града. И е прясна.
— Но… той е чудовище. Той е врагът — тя погледна над рамото си, сякаш очакваше драконът да се появи и да я изпържи заради мислите й.
Не казах нищо. Бях говорила с Ейми за това десетки пъти, откакто се бях върнала в съзнание, и всеки път ме караше да чувствам вина. Обичах сестра си, но точно сега беше дразнеща и дребнава. Да, той беше дракон. Да, беше различен от хората. Да, беше луд. Но това не означаваше, че беше лош. Свих пръсти, мислейки за Каел и колко внимателен и сладък бе той. Ейми просто не го разбираше… все още. Рано или късно щеше.
— Той е дракон, но това не го прави лош. Той е наистина добър с мен.
— Но те е белязал, така каза. Все едно му принадлежиш. — Е, така беше. Но беше ли лошо, че ми харесваше да съм белязана? Може би не трябваше да го харесвам толкова много. — Знаеш, аз и Мелина си говорихме… — Ейми усука ръце и отклони погледа си. — Следващия път, когато го няма, можем да се махнем, знаеш. Можем да се опитаме да стигнем до Форт Далас.