Взе чантата си и излезе от стаята, без да се обърне. Кристин я чакаше на стълбището с тъжно лице и треперещи ръце.
— Не вярвах, че наистина ще го направиш. След като говорихме толкова дълго.
„И аз не вярвах.“
Серенити слезе с мъка по последните стъпала, вкопчена в парапета. Застана пред Кристин и обясни:
— Нямам друг избор.
— Жалко. Мислех, че си борческа натура.
Серенити се изсмя горчиво и се обърна към картината в другия край на салона, за да избегне острия поглед на Кристин. Поглед, който проникваше в сърцето й и откриваше дълбочината на чувствата й.
— Защото знам, че никога няма да спечеля тази битка. Даже моят инат си има граници.
Кристин кимна и някак успя да се усмихне.
— Е, тогава ти желая цялото щастие на света. Беше ми приятно да се запозная с теб. — Усмивката й угасна. — Така ми се искаше да укротя Морган…
Серенити се усмихна с разбиране.
— Благодаря ти, Кристин. Ако някога дойдеш в колониите…
— Непременно ще те потърся. Кой знае, може би много скоро ще помоля Джордж да ме доведе при теб.
— Много ще се радвам да те видя отново.
Кристин я прегърна силно.
Серенити буквално се вкопчи в приятелката си. Знаеше, че вкъщи няма да намери такова женско другарство. Жените в Савана не се отличаваха с качествата на Кристин.
Време е да си вървиш, Серенити.
Веднага, преди да си променила решението си.
Макар и неохотно, тя се отдели от Кристин и се запъти към вратата, без да се обръща. Не смееше да се обърне. Там я очакваха само съжаления, а тя не искаше да съжалява, че се е запознала с Морган Дрейк.
Че е обикнала Морган Дрейк.
Качи се в каретата и махна на Кристин, която бе излязла навън, за да й помаха за сбогом. Кочияшът потегли бързо и тя падна назад на седалката.
Докато каретата трополеше по прашната улица към пристанището, Серенити се вслушваше в утринните шумове. Островът беше най-вълнуващото й преживяване. Щеше да го пази като зеницата на окото си.
Каретата стигна много бързо до кея, кочияшът слезе и й протегна ръка. Тя прие помощта му, после пое пътната си чанта и макар че в стомаха й бе заседнала буца, се запъти решително към малката лодка, която щеше да я отведе на търговския кораб.
Въпреки твърдото си намерение да не го прави, тя хвърли бърз поглед към „Отмъстителя“. Корабът се издигаше красив и горд — като своя капитан — и се полюляваше над водата. Ранното утринно слънце позлатяваше мачтите, по които не се виждаха опънати платна.
По небето се гонеха чайки и крещяха сърдито. Корабът изглеждаше пуст.
Дали Морган спеше? Или я гледаше отнякъде, за да е сигурна, че ще си замине?
Не, по-добре да не мисли сега за това. Качи се в лодката с помощта на лодкаря и се отпусна на пейката. Мъжът веднага натисна греблата.
Докато преодоляваха краткото разстояние до кораба, тя се опитваше да прогони образа на Морган, какъвто беше през нощта. Прекрасното му лице, очите, изпълнени с пламенен копнеж…
Господи, колко силно го желаеше, каква нужда имаше от него! Повече от въздуха, който дишаше!
Серенити се вкопчи в парапета на лодката, за да потисна порива да скочи във водата и да се добере с плуване до кораба му.
Не искаше да го напуска.
Би дала всичко, за да остане с него.
Спри лодката! — викаше нещо в нея.
Не. Двамата никога няма да бъдат щастливи. Тя искаше дом и семейство, а той обичаше морето.
Спомни си една мъдрост на баща си: Птицата и рибата може да се влюбят една в друга, но къде ще живеят? Ако построят гнездото си в морето, птицата ще умре от глад, а ако се заселят на сушата…
— Сбогом, Морган — прошепна с мъка тя.
Морган стоеше на кърмата и следеше малката лодка, която бързо се приближаваше към търговския кораб. Даже от това разстояние виждаше ясно фигурата на Серенити.
Тялото му беше сковано от дива болка.
Ако не беше защитната мрежа, едва вчера окачена от екипажа му щеше да се хвърли през борда и да доплува до нея.
Не. Това беше смешно.
Всичко свърши.
Серенити си заминаваше.
Морган въздъхна, обърна гръб на лодката и се запъти към каютата си.
Серенити се качи на борда на кораба и изведнъж се озова пред Джейк. Смръщи чело и вдигна глава към страшния бивш пират, който моментално се наведе и прошепна в ухото й:
— Тук никой не знае кой съм, мис Джеймс, и ще ви бъда много признателен, ако не им кажете.
— Сигурно ще ми отрежете езика, за да не се разприказвам?
Той й хвърли крива усмивка.
— Не.
— Тогава не се притеснявайте за мен. Мисля, че моето време на писателка свърши.