Тя изтърси шапката му от дъждовните капки и на лицето й отново изгря омайната усмивка.
— О, той е невероятен! Знам, че ще ми е трудно да го надхитря, но съм готова да опитам.
Докато тя бъбреше без прекъсване, Морган изведнъж усети странна миризма. Обкръжаваше го от всички страни.
Отнякъде миришеше на терпентин!
Огледа се търсещо и напрежението му отслабна. Точно така, миришеше на терпентин, но той не беше в състояние да определи откъде идва миризмата.
После разбра и едва не се изсмя.
От нея.
Невъзможно, обади се разумът му. Не може момичето да мирише на терпентин. Наведе се леко и я подуши предпазливо, когато мина покрай него.
Миризмата на терпентин наистина идваше от нея и тя я носеше, сякаш е френски парфюм.
Морган вдигна вежди и реши да разгледа по-внимателно странната млада дама, която продължаваше да дрънка безсмислици за някакъв си Дъглас и за споровете помежду им.
Серенити Джеймс беше странна личност — това беше повече от сигурно. Никога преди това не беше срещал жена, която не се смущава, че мирише на терпентин. Вероятно изобщо не го съзнаваше.
Кестенявата й коса беше вдигната на строг, гладък кок на тила. Нямаше и следа от изкусителните дребни къдрички, които обрамчваха лицата на другите жени. И вместо светли цветове, които биха отивали на бледия й тен, носеше скромна черна рокля, украсена единствено с проста бяла якичка и шалче.
Ако не беше брошката на гърдите й, украсена с рубини и диаманти, непременно щеше да помисли, че е в траур.
— Бедният Дъглас! Нищо чудно, че се ядоса толкова много, когато татко го изпрати тъкмо днес на Ст. Саймънс Айлънд да интервюира нещастния човечец, чиято къща била опожарена от лудата му жена. Със сигурност е искал да си остане тук и да види как ще реагирам, когато влезете в бюрото! О, наистина се радвам, че не е тук! Без съмнение щеше да ми се подиграва, че се хванах на въдицата, и нямаше да спре чак до второ пришествие.
Докато погледът му се плъзгаше по фигурата й, се случи нещо напълно неочаквано. Изведнъж си я представи в бална рокля с голи рамене и с разпусната коса.
Господи, зад противните очила се криеха очи, светли и ярки като морето! Тя имаше чувствени устни, които буквално умоляваха за целувки, и светла кремавобяла кожа, която…
Морган примигна.
Полудяваше ли?
Не, капитане, не сте луд. Само дето ви се иска, и то много ви се иска.
Подигравателният глас на Барни отекна в главата му и го скова. Мисълта за стария лоцман беше достатъчна да го отрезви. Отново насочи вниманието си към актуалната ситуация.
— Мис Джеймс, аз не съм…
— Моля ви! — Тя пъхна ръка под неговата и го поведе към вратата. — Оценявам високо усилията ви да ме вразумите. Но днес наистина не ми е ден за приключения. Трябва да прочета още куп статии, а сестра ми ще дойде само след час да ме вземе, за да се приготвим за празненството вкъщи. Защо просто не благодарите на Дъглас и…
Тя спря изведнъж и се загледа с широко отворени очи към улицата.
Морган се извърна леко към големия прозорец и се озова лице в лице с двама членове на своя екипаж. Отвън стояха Барни и Кит и ги наблюдаваха с интерес.
Денят му носеше само ядове. Какво да прави сега?
Беше им заповядал да го чакат на пристанището. Вместо това те се бяха повлекли след него като домашни кученца.
Двамата стояха широко разкрачени, сякаш се намираха на борда на кораб, който се носи през бурно море. Залепили носове о стъклото, сложили ръце над очите, за да виждат по-добре в тъмното помещение. Сега оставаше само Барни да се ухили и да му махне!
Ръмженето излезе дълбоко от гърдите му. Проклетници! Дано дъждът ги намокри до кости!
Сега нямаше време да се разправя с тях. Утре обаче… Сега трябваше да реши загадката — как тази жена е узнала за него и на кого е разказала.
И най-важното — колко далеч можеше да стигне, за да бъде сигурен, че тайната му няма да плъзне из града… из страната?
Беше готов да продължи разпита, когато пред къщата спря кафяво-златна карета. Барни и Кит се обърнаха любопитно. От капрата скочи лакей в зелена ливрея и отвори вратичката.