След като прозря този безскрупулен план, той се зачуди дали изобщо му остава някаква алтернатива. Времето застрашително изтичаше. Разполагаше единствено с нощта и следващата сутрин, тъй като по обед принцесата трябваше да отпътува от Крайречния дворец за столицата. Съдията стана и закрачи припряно напред-назад, стиснал ръце зад гърба си.
В съзнанието му изплува прекрасното лице на принцесата. Третата принцеса, любимката на негово величество, заобиколена от десетки придворни дами и камериерки, закриляна от главния евнух и неговите страшни великани и въпреки всичко самотна, останала с една-единствена доверена придворна. Императорът изпълняваше всяко нейно желание, дори се бе решил на безпрецедентна в историята постъпка, упълномощавайки я с непопълнена бланка сама да назначава императорски следовател. Една млада жена, разполагаща с толкова неограничена власт и все пак тъй отчайващо самотна и изоставена! Припомни си големите й тревожни очи.
Тя му подсказа, че огърлицата е била открадната, за да я скарат с баща й. Но това не би могло да е истинската причина. Всички знаеха императора като мъдър, проницателен и уравновесен мъж, затова кражбата на една скъпоценност едва ли би могла да доведе до нещо по-сериозно от едно сурово бащинско мъмрене. А нейните последни думи бяха, че оставя щастието си в ръцете на съдията!
Той установи с горчивина, че прекалената му самоувереност бе довела до няколко значителни грешки. Теорията му за убития касиер, който възнамерявал да се събере с жената на съдържателя, се оказа напълно погрешна. Но тогава какви са били истинските планове на младежа в нощта, когато е отишъл до Крайречния дворец, за да открадне огърлицата?
Внезапно съдията се закова на място. Лека усмивка просветли измъченото му лице. Поглаждайки бакенбардите си, той проумя, че въпреки всичко имаше възможност да предприеме решителни действия дори и под чуждо име.
Бързо разтвори пътните си дисаги и прегледа съдържанието им. Щом съзря на дъното една обикновена роба от черна коприна с дълъг и широк черен пояс, той кимна със задоволство. Точно това му трябваше. Съблече кафявата си пътническа дреха и си легна. Нуждаеше се от няколко часа сън, но преумореното му съзнание бе затлачено от натрапчиви мисли.
Дълго се въртя в постелята, преди да заспи накрая.
ГЛАВА XV
Излиза, че мнозина не спят през нощта;
съдията Ди прави опит да повтори един осъдителен подвиг
Когато съдията Ди се събуди, градът бе потънал в тишина. Прецени, че наближава полунощ. Небето бе почти изцяло забулено и от време на време задухваше вятър, но си помисли, че едва ли ще завали. Хората на капитана сигурно будуваха в приемната или при главния вход на странноприемницата.
Той съблече всичко, после обу широки черни панталони от тънък памучен плат, а върху тях — дългата черна роба. За момент се зачуди дали да не пъхне в пазвата си ценния жълт документ, но после размисли и се отказа. Ако се провалеше, нямаше да има полза от него, тъй като щяха да го намерят в мъртвото му тяло. След дългото лутане в тъмнината, след изнурителната борба с безплътни сенки най-сетне му предстоеше конкретна, смислена работа.
Като си тананикаше тихо, той закопча кожения колан около кръста си. Опаса мощния си гръден кош с пояс от черен плат и втъкна в него меча си отзад на гърба, тъй че ръкохватката да стърчи над дясното му рамо. После прегледа раната под лакътя си. Изглежда, започваше да заздравява, затова й сложи само лек черен пластир. Най-накрая нахлупи на темето си малка черна шапчица.
В коридора пред стаята му беше тихо и спокойно. Щом тръгна към стълбището обаче, една дъска изскърца остро под краката му и той замръзна на място. Ослуша се, но от приемната не идваше никакъв шум.
Съдията слезе по стълбата, плътно прилепен за стената. Войниците ги нямаше в приемната, гласовете им долитаха откъм портала. Той се спомни, че предната нощ господин Уей бе излязъл да повика коняря през една малка врата в задната част на канцеларията си, затова заобиколи решетката. Вдигна резето и наистина се озова в познатата му вече задна градина. Излезе през портичката до склада и тръгна по алеята към улицата, успоредна на главната. Денем тя бе оживена чаршия, но сега кепенците бяха спуснати и навсякъде цареше мъртва тишина. Съдията си помисли, че не би било зле да имаше ветроупорен фенер, та да не се препъва в тъмнината по кея, ако облаците съвсем закрият бледата луна.
Внезапно от една малка пресечка се зачуха груби подвиквания. Съдията се огледа за някоя портичка, в която да се шмугне, но нощната стража вече излизаше иззад ъгъла и няколко гласа му извикаха да спре. Сержантът вдигна пред очите си ветроупорен фенер.