— Тръгвам — каза Перец. — Време е за работа.
— Време е — съгласи се Тузик. — Сега му е времето.
Той свали памуклийката, акуратно я сгъна, нареди столове и се излета, подлагайки памуклийката под главата си.
— Значи утре в седем? — попита Перец.
— Какво? — рече Тузик сънливо.
— Ще дойда утре в седем.
— Къде? — попита Тузик, като се нагласяваше върху столовете. — Мърдат подлярите му недни — промърмори той. — Колко пъти им казвах: абе, поставете диван…
— В гаража — каза Перец. — При вашата кола.
— А, елате, елате, ще видим. Не е лесна работа.
Той подгъна крака, мушна длани под мишниците и захърка. Ръцете му бяха космати, а под космите се виждаше татуировка. Там беше написано: „Какво ще загубим“ и „Само напред“. Перец тръгна към изхода.
Той мина по дъската над огромната локва в задния двор, заобиколи планината от празни консервени кутии, промуши се през дупката на дървената ограда и през служебния подлез влезе в сградата на Управлението. В коридора беше студено и тъмно, вонеше на фасове, прах и стара хартия. Никъде не се виждаше човек, зад тапицираните с кожи врати не се чуваше нищо. По тясно стълбище без перила, придържайки се за издрасканата стена, Перец се качи на втория етаж и тръгна към вратата, над която мигаше надпис „Измий ръцете си преди работа“. На вратата се мъдреше голяма черна буква „М“. Перец бутна вратата и усети някакво вътрешно сътресение, откривайки, че е попаднал в своя кабинет. Тоест, естествено, това беше не негов кабинет, това беше кабинетът на Ким, началник на групата Научна охрана, но в този кабинет поставиха маса за Перец, сега масата стоеше встрани от вратата, до кахлената стена; половината от нея се заемаше от покрита с калъф сметачна машина мерцедес; до големия измит прозорец беше масата на Ким, а самия Ким вече работеше — седеше огънат и зяпаше логаритмична линийка.
— Исках да си измия ръцете — каза Перец смутено.
— Измий ги, измий ги — отвърна Ким, отметвайки глава. — Ето ти мивка. Вече ще е много удобно. Вече всички ще идват при нас.
Перец отиде до мивката и започна да се мие. Той изми ръцете си със студена и гореща вода, с два вида сапун и особена маслопоглъщаща паста, изтри ги със специална изтривалка и с няколко четки с различна степен на твърдост. Подир това включи сешоара и дълго държа розовите си влажни ръце под виещия поток топъл въздух.
— В четири сутринта обявиха, че ни прехвърлят на втория етаж — каза Ким — Ти къде беше, при Алевтина ли?
— Не, на скалата — отвърна Перец.
Вратата се отвори, в стаята стремително нахлу Проконсулът, поздрави ги с размахване на папката си и се скри зад паравана. Чу се как той тракна вратата на кабинката и превъртя ключалката. Перец свали калъфката на мерцедеса, поседя неподвижно, след това отиде до прозореца и го разтвори.
Гората не се вижда оттук, но гората я има. Гората я има винаги, макар да се вижда само от скалата. На всяко друго място в Управлението нещо винаги я скрива. Скриват я кремавите сгради на механичните работилници и четириетажният гараж за лични автомобили на сътрудниците. Скриват я краварниците на спомагателното стопанство и бельото, развяващо се край обществената пералня, където постоянно лежи счупена сушилна центрофуга. Скрива я паркът с беседки и павилиони, с въртележки и гипсови плувкини, покрити с надписи. Скриват я малките кооперации с веранди, увити в бръшлян, и кръстовете на телевизионните антени. А оттук, от прозореца на втория етаж гората не се вижда заради някаква тухлена сграда, все още недостроена, но вече достатъчно висока, която се извисява до плоската едноетажна сграда на групата Инженерно проникване. Гората се вижда само от ръба на скалата.
Но дори човек, който никога през живота си не е виждал гората, никога не е чувал за гората, не се е страхувал от гората и не е мечтал за гората, дори такъв човек лесно може да се досети за съществуването й, просто защото съществува Управлението. Аз например отдавна мислех за гората, спорех за гората, виждах я в моите сънища, но дори и не подозирах, че я има в действителност. Уверих се в нейното съществуване не тогава, когато за пръв път застанах на ръба на скалата, а когато прочетох надписа на дъската пред подлеза: „Управление по въпросите на гората“. Стоях пред табелата с куфар в ръце, прашен и отпаднал от дългия път, четях я и я препрочитах и почувствах слабост в коленете си, защото вече знаех: гората съществува, а значи всичко, което съм мислил дотогава за нея, е само игра на слабото ми въображение, една бледа немощна лъжа. Гората я има и тази огромна мрачна сграда се занимава с нейната съдба…