Емили погледна към пътя и забеляза гигантското водно колело на конната ферма Апългейт. Тя не се намираше на края на света, а само на една миля от нейната къща.
— Хайде — рече Тоби. — Ще ти помогна да излезеш.
Може би беше прекалила с реакцията си. Наистина имаше много хора, които се бяха променили много — като всичките й стари приятелки, например. Това не означаваше, че Тоби задължително е А. Тя отпусна захвата си на седалката.
— Ами… Ако искаш, можеш да ме откараш до дома.
Известно време той остана там, вперил поглед в нея. Едното ъгълче на устата му се повдигна нагоре почти до усмивка. Изражението на лицето му казваше, ами, хубаво, ненормалничке, но той не го изказа на глас.
После се върна на шофьорското място, а Емили тихомълком започна да го изучава. Тоби наистина се беше променил. Тъмните му очи, които преди наистина бяха страховити, сега изглеждаха дълбоки и мрачни. И всъщност той можеше да говори. Свързано. В онова лято, след шести клас, Емили и Тоби бяха на един и същи лагер по плуване. Тоби безсрамно я зяпаше, после сваляше козирката на шапката над очите си и хъмкаше. Още тогава Емили изпитваше непреодолимо желание да му зададе въпроса за един милион долара: Защо той бе поел върху себе си вината за ослепяването на сестра му, след като не беше виновен?
В нощта, когато това се случи, Али се върна в къщата и им каза, че всичко е наред, че никой не я е видял. Първоначално всички бяха адски уплашени и не можеха да заспят, но Али направи всичко възможно, за да ги успокои. На следващия ден, когато Тоби си призна, Ариа попита Али дали през цялото време е знаела, че той ще постъпи така — как иначе щеше да бъде толкова спокойна? Али й беше отговорила, че просто е имала усещането, че всичко ще бъде наред.
С времето признанието на Тоби се превърна просто в поредната загадка, която така и не успяха да разрешат — като например, защо Брад и Джен9 наистина се разведоха, какво е имало на пода в дамската тоалетна в „Роузууд дей“ в онзи ден, когато чистачката нададе такъв писък, защо в шести клас Имоджайн Смит отсъстваше толкова често от училище или пък… кой уби Али. Може би Тоби се бе чувствал виновен за нещо друго или пък просто искаше да се махне от Роузууд? А може би наистина бе палил фойерверки в къщичката на дървото и ги беше изстрелял по погрешка.
Тоби сви в улицата на Емили. Беше си пуснал някаква виеща блусарска песен на плейъра и потупваше с ръце по волана в ритъм с нея. Тя се сети как вчера я беше спасил от Бен. Искаше да му благодари, но какво щеше да прави, ако той реше да я разпита по-подробно? Какво щеше да му отговори тя? О, той беше ядосан, защото аз целунах едно момиче с език.
Емили най-сетне се сети за един подходящ въпрос.
— Значи сега учиш в „Тейт“?
— Да — отговори той. — Нашите казаха, че ако ме приемат, мога да отида. И аз влязох. Хубаво е да си близко до дома. Мога да виждам по-често сестра ми — тя учи във Филаделфия.
Джена. Цялото тяло на Емили изтръпна, включително пръстите на краката. Тя се опита да не покаже никакви чувства, но Тоби просто се беше втренчил напред, като изглежда изобщо не забелязваше нервността й.
— Ами преди къде беше? В Мейн? — попита Емили, като се опитваше да прозвучи така, все едно не е знаела, че той е учил в мъжката гимназия „Манинг“, която, според Гугъл, се намира на Фрайбрг роуд в Портланд.
— Да — Тоби намали, за да позволи на две дечица на ролери да прекосят улицата. — В Мейн беше доста готино. Най-интересното бяха курсовете за първа помощ.
— Видя ли… Видя ли някой да умира?
Тоби отново срещна погледа й в огледалото за обратно виждане. Емили никога не беше забелязвала, че очите му всъщност са тъмно сини.
— Не. Но една старица ми завеща кучето си.
— Кучето? — Емили не успя да удържи смеха си.
— Да. Бях с нея в линейката, а после я посетих в Спешното отделение. Разговаряхме за кучето й и аз казах, че обичам кучетата. Когато тя почина, нейният адвокат ме намери.
— А ти… Задържа ли кучето?
— Да, сега е в апартамента ми. Много е сладка, но е почти толкова възрастна, колкото и стопанката й.
Емили се разхили и усети, как нещо в нея започна да се топи. Тоби й изглеждаше някак си… нормален. И мил. Преди да успее да каже още нещо, те се озоваха пред дома й.
Тоби паркира колата и извади колелото на Емили от багажника. Докато тя поемаше кормилото от ръцете му, пръстите им се докоснаха. Изскочи слаба искрица. Тоби я погледна, а тя сведе поглед към алеята. Преди цяла вечност тя беше притиснала дланта си върху току-що излетия цимент. Сега отпечатъкът изглеждаше толкова малък, че тя не можеше да си представи, че е бил неин.