Тя забеляза, че първите десет части от поемата „Ад“ също трябваше да научи за понеделник. И есето от три страници по английски за Платон. Изпит по математика. Прослушването за „Бурята“, първата пиеса за годината в „Роузууд дей“ — всичко това беше в понеделник. Тя отпусна глава върху чина си.
— Госпожице Хейстингс?
Спенсър стреснато вдигна глава. Звънецът бе иззвънял, всички останали бяха излезли и тя бе останала сама. Сепията стоеше наведен над нея.
— Простете, че ви събудих — рече той с леден глас.
— Не… Аз всъщност не бях… — Спенсър започна бързо да преписва от дъската и същевременно да си събира нещата. Но вече бе твърде късно. Сепията вече триеше написаното. Тя забеляза че той бавно поклаща глава, сякаш тя бе безнадежден случай.
— Добре — прошепна Спенсър. Тя седеше пред компютъра си, заобиколена от книги и тетрадки. Тя бавно прочете на глас първия въпрос за есето.
Обяснете концепцията на Адам Смит за „невидимата ръка“ на свободния пазар и дайте пример от съвременната икономика.
Доообре.
Обикновено досега Спенсър щеше да е прочела задачата по икономика и книгата на Адам Смит от корица до корица, щеше да е отбелязала подходящите пасажи и щеше да си нахвърли бележки за отговора. Но този път не го бе направила. Дори нямаше представа какво означава laissez-faire. Дали имаше нещо общо с търсенето и предлагането? Какво беше невидимото в него? Тя напечата няколко ключови думи в Уикипедия, но теориите бяха сложни и непознати. Както и записките й в час; тя изобщо не си спомняше кога ги е писала.
Тя бе робувала на училището единайсет дълги, трудни години — дванайсет, ако се брои и училището „Монтесури“ преди детската градина. Не можеше ли поне този път да напише едно незадоволително есе, достатъчно за три минус, и да си навакса с оценките по-късно през срока?
Но оценките бяха по-важни от всичко. Предишния ден, когато двамата с Рен се разделяха на гарата, той й предложи да се дипломира в края на тази година и да кандидатства в „Пен“. Спенсър веднага прие идеята и последните минути, преди влакът й да потегли, те прекараха във фантазии за апартамента, който двамата ще наемат, как ще си имат отделни ъгли в стаята за учене и как ще си вземат коте — Рен никога не бе имал котка като дете, защото брат му бе алергичен към тях.
Идеята бе процъфтявала в главата на Спенсър по пътя към дома и щом се прибра в стаята си, тя веднага провери дали кредитите й стигат, за да се дипломира в Роузууд и си свали от интернет молба за кандидатстване в Пен. Въпросът бе доста деликатен, тъй като Мелиса също учеше в Пен, но училището бе доста голямо, и Спенсър реши, че те може никога да не се срещнат.
Тя въздъхна и погледна към своя Сайкик. Рен беше казал, че ще се обади между пет и шест часа, а вече бе шест и половина. Спенсър много се нервеше, когато хората не изпълняваха обещанията си. Тя провери пропуснатите обаждания, за да види дали номерът му не е изписан там. Провери гласовата си поща, в случай че телефонът й не е бил в обхват. Никакви нови съобщения.
Най-накрая тя набра номера на Рен. Отново се включи гласова поща. Спенсър хвърли телефона на леглото и отново погледна към въпросите. Адам Смит. Laissez-faire. Невидими ръце. Големи, силни, докторски английски ръце. Които да усеща по цялото си тяло.
Тя се пребори с изкушението отново да му се обади. Не искаше да се държи като гимназистка — откакто Рен бе отбелязал, че Спенсър му изглежда толкова пораснала, тя започна да обмисля всяко свое действие. Телефонът и звънеше с мелодийката на „Му Humps“17 на Блек Айд Пийс; дали Рен откриваше иронията в това, както нея, или просто го смяташе за тийнейджърско увлечение? Ами ключодържателят с маймунката, който бе закачила за късмет на раницата си? И дали едно по-голямо момиче би се спряло с мисълта, че ще загазят, когато Рен грабна едно лале от сергията с цветя, докато продавачът не гледаше и го подаде на Спенсър, без да плати?
Слънцето бавно се скриваше зад дърветата. Когато баща й надникна в стаята, Спенсър скочи.
— Скоро ще вечеряме — каза той. — Мелиса няма да е тук тази вечер.
— Добре — отговори Спенсър. Това бяха първите му думи от няколко дни, в които не пролича никаква враждебност.
Светлината се отрази в платинения Ролекс на баща й. Изражението на лицето му бе почти… разкаяно.