Някъде по средата Али се спря до розова къща, с чифт маратонки, които се проветряваха на верандата и нещо, което приличаше на пенис, нарисувано с тебешир на пътя пред нея. Това бе единственото, което подсказваше, че тук живее Мередит.
— Мисля, че е тази.
— Искаш ли да почакам тук? — прошепна Шон.
Ариа навлече пуловера си. Изведнъж й се стори, че е адски студено.
— Така мисля. — Изведнъж тя хвана ръката на Шон. — Не мога да го направя.
— Разбира се, че можеш. — Шон постави ръце на раменете й. — Ще те чакам точно тук. Нищо няма да ти се случи. Обещавам.
Ариа усети прилив на благодарност. Той беше толкова… мил. Тя се наведе и леко го целуна по устните; докато се отдръпваше, той стоеше зашеметен.
— Благодаря ти — рече тя.
После бавно тръгна към почупените стълби, а ромът пулсираше във вените й. Тя бе изпила три четвърти от манерката на Шон, а той бе отпил само няколко джентълменски глътки. Когато натисна звънеца, тя се облегна на една от колоните, за да стои по-стабилно. Нощта не бе особено подходяща да обува сандалите на висок ток, които си беше взела в Италия.
Мередит отвори вратата. Беше облечена с хавлиени шорти и бяла тениска с щампа на банан — това бе корицата на някакъв стар албум, Ариа просто не можеше да си спомни кой. Тази вечер Мередит изглеждаше по-голяма. Не чак толкова гъвкава и по-мускулеста, също като ония яки мацки от сериала „Момичета с ролери“. Ариа се почувства съвсем хилава.
Изведнъж очите на Мередит се проясниха. Беше я познала.
— Алисън, нали?
— Всъщност казвам се Ариа. Ариа Монтгомъри. Дъщеря съм на Байрън Монтгомъри. Наясно съм с всичко, което става тук. И искам то да спре.
Очите на Мередит се разшириха. Тя си пое дълбоко въздух, след което шумно издиша през носа. Ариа очакваше всеки момент от носа й да блъвне драконски огън.
— Значи искаш, а?
— Точно така. — Ариа се поколеба, осъзнавайки, че думите от речта й се сливат в главата й. Точно тъй! А и сърцето й биеше толкова силно, че тя нямаше да се изненада, ако кожата й пулсираше.
Мередит вдигна вежди.
— Не е твоя работа. — Тя надникна през вратата и се огледа подозрително. — Как разбра къде живея?
— Виж, така разрушаваш всичко — възмути се Ариа. — И аз просто искам да спреш. Ясно ли е? Искам да кажа… Така нараняваш всички. Той все още е женен… и има семейство.
Ариа усети как гласът й изтънява и идеално измислената реч се изплъзва от съзнанието й.
Мередит скръсти ръце на гърдите си.
— Наясно съм с това — отговори тя, като тръгна да затваря вратата. — И съжалявам. Наистина. Но ние сме влюбени.
23.
Следваща стъпка — големият роузуудски затвор
В късния съботен следобед, няколко часа преди началото на бала, Спенсър седеше пред компютъра. Току-що бе написала електронно писмо на Сепията, към което бе прикрепила своите есета. Просто го изпрати, си каза тя. Затвори очи, кликна с мишката и щом ги отвори, домашното й бе изпратено.
Е, поне донякъде си бяха нейни.
Не беше мамила. Наистина. Е, може би малко. Но кой можеше да я вини? След като предишната вечер пристигна съобщението на А., тя прекара цялата нощ в опити да се свърже с Рен, но винаги бе препращана към гласовата поща. Беше му оставила пет съобщения, като във всяко следващо звучеше все по-истерично. Беше си обувала обувките дванайсет пъти, готова да тръгне с колата за Филаделфия, за да провери дали Рен е добре, но всеки път се разубеждаваше. Един-единствен път нейният Сайдкик звънна, и тя направо долетя до него, но се оказа, че е просто имейл от Сепията, разпратен до всички в класа, в който се припомняха въпросите, върху които трябваше да се пишат есета.
Когато някой постави ръка на рамото й, тя изпищя.
Мелиса отстъпи.
— Оле! Извинявай! Аз съм!
Спенсър се обърна надясно, като дишаше тежко.
— Аз… — Тя бързо огледа бюрото си. Мамка му! Имаше един лист хартия, на който пишеше „гинеколог, вторник, 17.00 часа, Орто Трициклин19?“ А на екрана се виждаха есетата на Мелиса. Тя ритна бутона за изключване на компютъра и мониторът угасна.