Нейно основно задължение бе да не допуска оперативно отстраняване на здрави органи. Учтиво, но твърдо по-слабите хирурзи бяха поканени да работят в рамките на възможностите си. На няколкото некадърни резачи на апендикси се, даде възможността да подадат оставка без много разправии или да бъдат уволнени. Повечето предпочетоха да напуснат без усложнения, въпреки че се лишаваха от основния си доход. Между тях имаше и един (О’Донъл вече не помнеше името му, който беше отстранил бъбрека на възрастен пациент, без дори да разбере, че другият му бил отдавна изваден при предишна операция. Ужасната грешка се разкри едва при аутопсията.
Отстраняването на този хирург беше лесно. Но с други не беше така. Окръжният медицински съвет беше отрупан с жалби, а двама от уволнените заведоха дело срещу управата на болницата. О’Донъл очакваше с неприятно чувство предстоящото съдебно разследване и неизбежната вестникарска шумотевица около нето.
Но въпреки трудностите той и хората му постигнаха своето. Постепенно личният състав се попълни с нови висококвалифицирани специалисти, някои от тях възпитаници на неговата алма матер, отстъпили пред настойчивите му увещания.
Междувременно отдел „Медицина“ в градския съвет беше оглавен от доктор Чандлър — бивш кадър на „Три общини“, настроен критично към старото ръководство. Чандлър беше специалист по вътрешни болести. Мнението му по въпросите на болничното ръководство беше доста различно от това на О’Донъл, но макар и да го считаше за доста надут и славолюбив човек, О’Донъл оценяваше положителните му качества. Особено когато ставаше въпрос за нивото на медицинското обслужване.
През тези три и половина години настъпиха значителни промени и в административното управление на болницата. Няколко месеца след своето назначение О’Донъл беше споменал пред Ордън Браун за един изключително способен помощник-администратор. Председателят взе самолета и след два дни се върна с договор в джоба си. След месец старият началник на административния отдел, щастлив, че ще може да се разтовари от неимоверно нарасналите си задължения, беше пенсиониран с всички почести. На мястото му дойде Хари Томасели и оттогава пелият административен отдел заработи с компетентната деловитост на своя ръководител.
Преди около година О’Донъл беше избран за председател на медицинския съвет при болницата и това го направи старши сред практикуващите лекари в „Три общини“. С помощта на Томасели и доктор Чандлър той направи много за квалификацията на младите и по-възрастни лекари, което от своя страна доведе до набъбване на купчината молби за постъпване на работа.
Но им предстоеше дълъг път. О’Донъл добре съзнаваше, че са още в началото на обстойната програма, обхващаща трите основни принципа на медицинската практика — обслужване, обучение и изследователска дейност. Самият той беше на четиридесет и две, след няколко месеца навършваше четиридесет и три години. Едва ли щеше да успее да приключи с всичко, с което се беше захванал. Но началото бе добро. Оказа се, че импулсивно взетото преди три и половина години решение е било правилно.
Разбира се, не можеше да се каже, че новата структура е без пукнатини. Това не е възможно. Високите цели не се постигат нито лесно, нито бързо. Някои хора сред старшия медицински персонал все още се противопоставяха на промените, а тяхното влияние в съвета съвсем не беше незначително. Тях както и преди ги ръководеше вездесъщият Юстас Суейн, известният на всички твърдоглавец. Тази група продължаваше да се оплаква от „неразумното бързане“ на младите, обвиняваше ги в липса на опит. „Може би това не е толкова лошо“ — мислеше си О’Донъл, докато възприемаше тактиката на търпеливото изчакване, въпреки недоволството на по-младите и енергични лекари.
След разговора си с Бил Руфъс той още веднъж се замисли върху сложността на ситуацията. Патологоанатомичното отделение на „Три общини“ беше главната крепост на стария режим. А доктор Джоузеф Пирсън, който ръководеше отделението като своя лична собственост, работеше в болницата цели тридесет и две години. Познаваше отблизо повечето членове на съвета, а негов редовен партньор по шах беше Юстас Суейн. Тук трябваше да се има предвид и друго: Джо Пирсън съвсем не беше лош специалист. Напротив — имаше име на отличен патолог. Преди години минаваше за един от най-активните привърженици на изследователската работа и известно време беше заемал поста президент на Щатската асоциация на патолозите. Трудностите произлизаха от факта, че работата в отделението нарасна неколкократно и вече не беше по силите на един човек. О’Донъл подозираше, че хистологичната лаборатория има нужда от основен ремонт.