— Поласкана съм, разбира се… Но не е ли малко прибързано от твоя страна?
— Аз те обичам, Дениз — простичко отвърна той.
Тя изпитателно го погледна:
— Аз също бих могла да те обичам… — Внимателно подбирайки думите си, тя продължи: — В този момент копнея да кажа „да“ и да се отпусна в обятията ти, скъпи мой! Но чувам и един тих предупредителен шепот. Когато веднъж си сгрешил, ставаш особено предпазлив, нали?
— Разбирам.
— Не споделям мнението, че човек трябва непрекъснато да сменя партньорите си, а после да ги забравя. Така както приема хапчета за храносмилане. Това може би е една от причините, поради която, все още не съм се развела.
— Но не би имала затруднения с развода, нали?
— Предполагам. Бих могла да отида в Невада или някъде другаде… Там, където тези неща се уреждат веднага. Но има нещо друго — ти си в Бърлингтън, а аз — в Ню Йорк.
— Наистина ли мислиш това, което каза преди малко — че не би могла да живееш в Бърлингтън?
Тя се замисли преди да отговори.
— Да. Страхувам се, че е точно така. Не бих могла да живея там… никога. Няма смисъл да се преструвам, Кент. Познавам се достатъчно добре.
Келнерът донесе каничка с кафе и сръчно напълни малките порцеланови чаши.
— Ще ми се да останем сами — промълви О’Донъл.
— Да тръгваме тогава.
Той плати сметката и помогна на Дениз да наметне шала си. Отвън портиерът им повика такси и О’Донъл даде адреса й на Пето Авеню. След като влязоха в колата, Дениз промълви:
— Въпросът ми е много егоистичен, но все пак ще го задам: мислил ли си някога да прехвърлиш практиката си в Ню Йорк?
— Да — отговори той. — В момента мисля за това. Стигнаха до къщата и влязоха в асансьора, а той продължаваше да мисли. Защо наистина не дойде в Ню Йорк? Тук има чудесни болници, това е град на медицината. Знаеше, че работа и клиентела ще си намери сравнително лесно — имаше достатъчно добра репутация, a и многобройните му познати в медицинските среди на Ню Йорк с готовност ще му дадат всички необходими препоръки. „Какво наистина ме свързва с Бърлингтън — запита се той. — Нима целият ми живот ще премине там и никъде другаде? Не е ли време за промяна, за нова среда? Не съм се венчал за «Три общини», нито пък съм незаменим. Наистина някои неща ще ми липсват. Преди всичко чувството, че създавам нещо… че творя. А и колегите, с които съм свикнал. Но вече направих доста — това никой не може да отрече. А Ню Йорк означава Дениз. Не струва ли това повече от всичко?“
На двадесетия етаж Дениз отключи сама. От прислужника нямаше и следа. Като по даден знак и двамата се насочиха към терасата.
— Ще пиеш ли нещо, Кент? — попита Дениз.
— По-късно може би — отвърна той и протегна ръце. Тя покорно се приближи и устните им се сляха. Беше дълга целувка. Ръцете му обвиха тялото и, усети как и нейното се притисна в него. След миг тя внимателно се освободи.
— Трябва да помислим за толкова много неща. — Гласът й беше несигурен и тя леко се извърна встрани.
— Толкова много? — учуди се той. — Много неща не знаеш, Кент… Не знаеш например, че съм страшна егоистка…
— Не звучи чак толкова страшно.
— Но ако се оженим, ще те искам целия, не само някаква частица от теб. Това е нещо, което не мога да превъзмогна… Не бих могла да те деля с никого и с нищо… дори с болницата!
Предполагам, че ще стигнем до компромисно решение — засмя се той. — Всички стигат.
Тя отново се извърна към него:
— Казваш го така, че почти ти вярвам… — След кратка пауза попита: — Ще дойдеш ли скоро пак?
— Да.
— Кога?
— Когато ме повикаш. Тя инстинктивно се сгуши в прегръдката му и страстно потърси устните му. Но в същата минута зад тях нещо щракна и холът се обля в ярка светлина. Дениз леко се отдръпна и след миг на терасата се появи дребна, облечена в пижама фигура. Един тьничък гласец се обади:
— Стори ми се, че чух гласове…
— А аз мислех, че вече спиш — отвърна Дениз. — Това е доктор О’Донъл. — Обърна се към него и поясни: — Дъщеря ми Филипа. Едната половинка от непоносимите ми близнаци!
Момичето го гледаше с открито любопитство.
— Здрасти — каза то. — Чувала съм за вас.
Изглеждаше дребничка за възрастта си, тялото й едва беше започнало да се оформя. Движенията й бяха леки и грациозни. „Прилича на майка си“ — помисли О’Донъл.
— Здравей, Филипа. Съжалявам, че те обезпокоихме — каза той.
— Аз не спях, четях… — Момичето хвърли поглед към книгата, която държеше в ръка: — Херик24. Чели ли сте нещо от него?
— Мисля, че не — отвърна О’Донъл. — В университета ни оставаше твърде малко време за поезия…
— Мамо, тук има нещо за теб. — Филипа разтвори книгата и зачете с изразителност и лекота: