— Умори ли се? — запита го Люси.
Той се усмихна зад маската:
— Не бих казал, че ще ми е приятно да правя подобно нещо в продължение на час…
Анестезиологът се приближи до турникета и я погледна въпросително.
— Да, моля — кимна тя и той започна да помпи. Гуменият пръстен бавно се стегна около бедрото. Асистентът отпусна крака в хоризонтално положение, а сестрата покри тялото със стерилен чаршаф, оставяйки открито само мястото на операцията. Сред това Люси дезинфекцира за последен път откритата област, използувайки денатуриран спирт.
Днес в операционната имаше и публика — двама студенти от Медицинския факултет. Люси им кимна да се приближат, пое скалпела от ръцете на сестрата и започна обясненията си:
— Моля да отбележите, че първата ми работа е да очертая мястото на срязването. — Тя леко прекара върха на скалпела по синкавата кожа. — Това ще ми бъде необходимо по-късно, когато ще имам нужда от ориентир.
Вече натискаше по-силно и острието потъна в плътта, разкривайки най-горния слой на подкожните мазнини.
— Предният разрез винаги трябва да бъде по-голям от задния — така, че общият вид на раната ще бъде леко диагонален. Това се прави с цел да изместим бъдещия белег от върха на срязаната кост. В противен случай пациентът ще страда от остри болки и при най-малката тежест. — Капки кръв маркираха направените разрези. С бързи и точни движения Люси започна да разкрива тъканта над срязаното място.
— Екартьор26, моля. — Сестрата мигновено й подаде искания инструмент и с него тя ловко захвана вече повдигнатата тъкан, разкривайки следващия пласт. Направи знак на асистента, който задържа екартьора в желаното положение, и за-почна да реже горния слой на квадратния мускул.
— След секунда ще стигнем до главните артерии. Ето ги — Двамата студенти се надвесиха, за да виждат по-до-бре. Тя продължи да работи, описвайки всяко следващо действие: — Ще се опитаме да разкрием вените колкото е възможно по-нагоре, после ще ги издърпаме и ще ти завържем така, че да бъдат максимално отдалечени от края на отрязаната кост. — Иглата, която сестрата й подаде, сръчно подскачаше в ръката й. Свърза в двоен възел големите кръвоносни съдове, за да бъде по-сигурна. Всяко бъдещо кръвотечение в тази област би било фатално за пациента. После взе подадената й ножица и сряза главната артерия — първата необратима стъпка в операцията.
Същата процедура се повтори и с останалите вени и артерии. После, разрязвайки мускулната тъкан докрай, Люси стигна до нерва. Внимателно го опипа с облечената си в гумена ръкавица ръка и в същия миг тялото на Вивиан започна да се гърчи по масата. Очите на всички се насочиха към анестезиолога, който успокоително кимна с глава.
— Пациентката е добре, няма никакви проблеми.
Едната му ръка беше върху бузата на Вивиан. Тя беше бледа, но момичето дишаше равно и дълбоко. Очите му бяха отворени, но зениците не виждаха. Две капчици слъзна течност бавно се уголемяваха в основата им.
— С нерва процедираме по същия начин, както с вените и артериите — издърпваме го надолу и го завързваме колкото е възможно по-високо. Едва след това режем и го пускаме да се свие. — Люси говореше почти автоматично, думите следваха движенията на ръцете й. Подобни лекции й бяха станали навик. Все така спокойно продължи:
— И до днес хирурзите са на различно мнение относно начините за изолиране краищата на нервите при ампутация. Целта, разбира се, е да се избегне болката около ампутирано-то място за в бъдеще. — Кимна на асистента и той отряза конеца, с който беше направила поредния възел. — Изпитвани са няколко метода — инжектиране на спирт, изгаряне на нервните краища с електричество… Методът, до който ще прибегнем сега, е най-простият и най-разпространеният.
Люси отново хвърли поглед към стенния часовник. Стрелките показваха девет и четвърт, което означаваше, че от началото на операцията са изминали четиридесет и пет минути. Премести поглед върху анестезиолога и запита:
— Все така ли е добре?
— По-добре не може и да бъде — кимна той. — Това момиче има наистина желязно здраве. Сигурна ли си, че махаш крака на когото трябва?
— Да, сигурна съм — с нежелание отвърна тя. Не обичаше, когато колегите й си правеха шеги за сметка на пациента. Познаваше много хирузри, които започваха да острумничат още с първия разрез и не спираха до края на операцията. Въпрос на гледна точка. Възможно е някои хора да прикриват емоциите си с помощта на плоския хумор, но тя не беше от тях. Предпочиташе да смени темата. Точно така постъпи и сега.