В стаята на мисис Строфън О’Донъл се обърна към кухненската работничка:
— Мисис Бърджис, от този момент вие сте пациентка на нашата болница. Не се тревожете, всичко ще ви обясня-любезно добави той. После погледна сестра Пенфийлд: — Отведете пациентката в някоя от изолационните. И никакви контакти с никого! Ще се обадя на доктор Чандлър да се разпореди.
Пенфийлд внимателно изведе уплашената жена. Мисис Строфън едва изчака да се затвори вратата и любопитно попита:
— Какво ще стане с нея, доктор О.?
— Има кой да се погрижи за нея, не се безпокойте — отвърна О’Донъл. — Ще бъде под пълна карантина и изцяло в ръцете на интернистите. Знаете ли, носителите на тифозни бактерии често страдат от болна жлъчка, която се лекува оперативно. Все още не знаем дали Няма и други засегнати. Но това е работа на Харви Чандлър.
В малката остъклена будка Хари Томасели настойчиво повтаряше по телефона:
— Точно това, което чухте: прекратете всичко — прехвърляния, прибързани изписвания, храна отвън, всичко! Като свършите, обадете ми се в приемното отделение. — Усмивката на администратора озари О’Донъл: — Кажете им, че болницата „Три общини“ отново работи нормално!
Томасели остави слушалката и с благодарност пое чашата горещо кафе, която му поднесе мисис Строфън.
— Между другото, мисис Строфън — подхвана със спокоен тон той, — ще имате нови автомати за миене на съдове. Нямах време да ви уведомя, но съветът вече одобри разходите и договорът е подписан. Очаквам, че през следващата седмица машините ще бъдат тук.
Диетоложката кимна, без да показва изненада. За нея този въпрос вече не съществуваше — умът й бе зает с други проблеми.
— Тъкмо сте тук, искам да ви покажа нещо, мистър Т. — започна тя. — Имам нужда от разширение на хладилната площ. — Очите й не изпускаха лицето на администратора — И се надявам, че няма да чакаме още една епидемия, за да получа това, което ми е необходимо!
Администраторът въздъхна мъченически и се изправи:
— Кент, ти поне си свършил за днес, нали? — обърна се той към О’Донъл.
— За днес — да — отвърна хирургът. — Но утре ме чака една работа, с която лично трябва да се занимая.
Имаше предвид Юстас Суейн.
24
Дейвид Колман не можа да спи добре. През цялата нощ мислите му се връщаха към болницата, патологията и доктор Джоузеф Пирсън.
Нито едно от събитията през последните дни не беше намалило вината на Пирсън за смъртта на детето на семейство Алегзандър. Отговорността му си оставаше същата, каквато беше и преди седмица. Нито пък Колман беше променил убеждението си, че патологичното отделение на „Три общини“ представлява организационен хаос, безнадеждно затлачен от остарелите методи и още по-остарялото оборудване, годно единствено за боклука.
Но въпреки това през последните три-четири дни мнението му за Пирсън неусетно се бе променило. Отношението му към стария патолог странно се смекчи. Защо? Само преди седмица го считаше за изкуфял и некомпетентен старик, който трепери за топлото си местенце. Изтеклите дни с нищо не бяха променили нещата, Каква беше тогава причината да мисли по-иначе днес?
Наистина старият лекар се беше справил великолепно с епидемията. Решителността и авторитетът, с които действуваше, бяха на най-високо професионално равнище. Колман се съмняваше дали той самият би могъл да се справи толкова добре. Но какво от това? Опитът си казваше думата, и толкоз. Още повече, че при създалата се ситуация желанието на Пирсън да се справи отлично с последната си задача беше лесно обяснимо.
Всъщност това, което се беше променило, бе само личното му отношение към този човек. Преди седмица го беше класифицирал ясно и категорично — интелектуален бедняк независимо от постигнатите успехи в миналото. Днес обаче не беше толкова сигурен във верността на преценката си. Подозираше, че в близките дни ще бъде още по-несигурен.
Безсънието го накара да се появи в болницата твърде рано. Беше малко след осем, когато влезе в патологичния кабинет. На бюрото на Пирсън се беше разположил Роджър Макнийл.
— Добра утро — поздрави той. — Вие сте първият, предполагам, че другите си отспиват.
— Много ли изостанахме с основната работа? — попита Дейвид Колман.
— Не е чак толкова зле — отвърна Макнийл. — Понатрупаха се някои неща, но всички спешни заключения са изпратени. Седънс много ми помогна. Работеше толкова добре, че го посъветвах да си остане в патологията, вместо да се връща в хирургията.
Една внезапна мисъл разтревожи Колман.
— Какво стана със сестрата, на която отрязаха крака? Някой извърши ли дисекция на крайника? — Спомни си, че по диагнозата на момичето двамата с Пирсън бяха на коренно противоположни мнения.