— Предполагам, че истината е в това — започна той бавно — че всички ние — лекари, спомагателен персонал, болнични сгради и самото медицинско обслужване, ако щете — съществуваме с една-единствена цел: да помагаме на слабите, да лекуваме болните. Но мисля, че то понякога остава на заден план. Мисля, че се оставяме да затънем в медицината, в абстрактната наука и свързаните с нея усъвършенствувания, забравяме, че всички тези неща съществуват поради една-единствена причина — хората. Хората, които имат нужда от нас, хората, които се обръщат към медицината с молба за помощ. — Той изведнъж млъкна и засрамено добави: — Тромаво звучи…
— Не — отвърна О’Донъл. — Звучи много добре. — Почувствува прилив на задоволство и надежда. Инстинктът му не беше го подвел. Правилният избор беше налице. Още отсега усещаше, че двамата — главният хирург и завеждащият патологоанатомичното отделение — ще се разбират и ще работят добре. Ще творят, ще създават все повече полезни неща и с това ще допринасят за напредъка на „Три общини“. Разбира се, не всичко, създадено от тях, щеше да бъде съвършено — това никога не става. Ще има победи и провали, но целта им беше една и съща, а това беше главното. Не може да не вървят напред Ще работят в тясно сътрудничество — Колман е по-млад и в някои области опитът на О’Донъл ще му бъде от голяма полза.
През изтеклите няколко седмици главният хирург беше научил много нови неща. Неща, които дотогава не знаеше. Едно от тях беше фактът, че ентусиазмът може да прерасне в самодоволство също така лесно, както и равнодушието. Беше научил, че към нещастието пътищата са много. Но отсега нататък яростно ще се бори срещу самодоволството, а ръководената от доктор Колман патология може и трябва да бъде стабилна опора в тази борба.
После нещо му хрумна и той добави:
— И още нещо… Какво е отношението ви към Джоузеф Пирсън и начина, по който си отива?
— Не съм сигурен — отвърна Колман. — Бих искал да съм наясно, но се чувствувам някак раздвоен.
— Понякога не е толкова лошо да бъдеш несигурен — усмихна се О’Донъл. — Това помага срещу закостенелостта в мисленето. Но въпреки всичко съм на мнение, че трябва да знаете за някои неща. Разговарях с някои от по-възрастните лекари. И те ми разказаха неща, за които дори не бях подозирал… — Млъкна, за да събере мислите си, после тихо продължи:
— За тридесет и две години доктор Джоузеф Пирсън е направил твърде много неща за тази болница — неща, които отдавна са забравени, а новите хора като вас и мен изобщо не са ги чували. Той например е организирал първата кръвна банка. Днес това звучи странно, но навремето с срещнал доста силна опозиция. После се борил да създаде комисията за изследване на тъканите — казаха ми, че почти всичките му тогавашни колеги са се обявили против тази идея. Но все пак успял да се наложи и комисията допринесла значително за издигане качеството на хирургическите операции. Джо се е занимавал и с научноизследователска дейност — работил е върху причинителите на рака на простатната жлеза. Днес по-голямата част от тези причинители се знаят от всички, но малцина помнят, че ги е открил доктор Джоузеф Пирсън.
— Не знаех всичко това — бавно промълви Колман. — Благодаря ви, че ми го казахте.
— Е, така е… Всичко на този свят се забравя… Навремето Джо е докарал и куп нови неща в лабораториите — нови тестове, ново оборудване… За нещастие идва време, когато човек спира да търси новото. Започва да вегетира и ръждясва. Доста често се случва…
— Мисля, че сте прав — замислено каза Колман.
Двамата едновременно се изправиха и тръгнаха към вратата. Вече навън О’Донъл тихо промълви:
— Ще бъде добре, ако от време на време изпитваме и по малко състрадание. Видите ли, човек не знае дали някой ден сам няма да се нуждае от него…
В патологията се смрачаваше рано. Това беше цената да работиш в болничното приземие. Дейвид Колман запали осветлението и реши, че една от първите му задачи ще бъде да измести отделението на някой по-горен етаж. Дните, в които патолозите автоматически бяха отправяни към мазетата, безвъзвратно отминаваха; светлината и въздухът са им необходими точно толкова, колкото и на всички останали.
Той влезе в кабинета и видя, че зад бюрото седи Пирсън. Старият лекар опразваше съдържанието на чекмеджетата. При влизането му вдигна глава:
— Странно колко много боклуци събира човек за тридесет и две години — измърмори той.
За момент Дейвид Колман безмълвно го наблюдаваше, после промълви:
— Съжалявам.
— Няма нищо, за което трябва да съжалявате — изръмжа в отговор Пирсън. Затвори последното чекмедже и постави бумагите в разтвореното пред краката си куфарче. — Чух, че получавате нова длъжност. Поздравявам ви.