С краищата на пръстите си Майк усети дълбоките кухини. Имаше каверни. Погледна Пирсън и кимна, а Макнийл взе болничния картон на мъртвия и започна да разлиства страниците с върха на един чист нож.
— Правена ли е рентгенова снимка в момента на постъпването? — попита Пирсън.
— Не — поклати глава специализантът. — Тук е отбелязано, че е бил приет по спешност, в състояние на шок.
— Ще направим вертикално сечение. — Пирсън отново говореше на стажантките. После приближи до масата, повдигна дробовете и разряза единия от тях. Фиброказеозна туберкулоза7 — никакво съмнение. И то в напреднал стадий. Вътрешността на дроба приличаше на лунна повърхност, осеяна с малки кратери. Сякаш безброй малки топчета за пинг-понг бяха плътно залепени едно о друго. Едно фатално за всеки организъм образувание, което води до сигурна смърт. Но е било изпреварено от сърдечния удар…
— Виждате ли?
— Да — отвърна Седънс. — Било е нещо като надбягване между две разновидности на смъртта.
— Болестите, които заплашват живота ни, рядко са една или две — обърна се Пирсън към стажантките. — Този човек е имал туберкулоза в напреднал стадий и както отбеляза доктор Седънс, тя много скоро е щяла да го убие. Вероятно нито той, нито неговият лекар са подозирали за съществуването и.
Старият лекар започна да сваля ръкавиците си. Представлението свърши, помисли си Седънс. Статистите и сценичните работници ще довършат останалото. Той и Макнийл ще сложат най-важните органи в надлежно номерирана пластмасова торба.
Празните места ще бъдат запълнени с памук, после ще зашият тялото с груба игла, а останалото щяха да прикрият официалният костюм и цветята. Накрая — ковчег и хладилна камера, в която останките на Джордж Андрю Дънтън щяха да дочакат погребението си.
Пирсън облече бялата манта и вече палеше поредната си пура. Фасовете от тези пури маркираха пътя му из цялата болница, тъй като рядко попадаха в пепелниците.
Обърна се към стажантките, очевидно решил да приключи урока с кратко слово:
— Ще имате какви ли не случаи в бъдещата си работа. Ще ви се налага да искате разрешение за аутопсия. Ще срещате съпротива — хората трудно се съгласяват тялото на любимия им човек да бъде нарязано за изследване. И това е напълно разбираемо.
Пирсън млъкна, а Седънс за миг допусна, че старият не е чак такъв сухар какъвто изглеждаше. Нима и в него беше останала някаква човешка топлота?
— Спомняйте си това, което видяхте днес, когато се наложи да ги убеждаваме. — Патологът посочи масата с димящата си пура: — От много месеци този човек е боледувал от туберкулоза. Нито чудно да е заразил много хора около себе си — семейство, колеги, дори и някого от болничния персонал. Ако беше погребан без аутопсия, тези хора вероятно щяха да развият туберкулоза и тя може би щеше да остане скрита до последния момент… като тази тук.
Две от момичетата инстинктивно се отдръпнаха назад. Пирсън забеляза това и побърза да ги успокои:
— Опасност от зараза вече няма — туберкулозата е болест на дихателните пътища. Но това, което научихте днес, ми дава основание да поставя под наблюдение всички, които са имали някакви контакти с болния през последните месеци. По всяка вероятност ще ги викаме на периодични прегледи в продължение на години…
За своя изненада Седънс почувствува, че думите на Пирсън го вълнуват. Умее да говори, помисли си той. И което е най-важното — говори с дълбоко вътрешно убеждение! В този момент Майк изпита дълбока симпатия към възрастния патолог.
Сякаш прочел неговите мисли, Пирсън топло му се усмихна:
— Патологията също има своите победи, доктор Седънс.
После кимна и напусна залата сред облаци синкав дим.
4
Заседанието, на което хирурзите ежемесечно обсъждаха завършилите със смъртен изход операции, беше насрочено за два и половина следобед. Три минути преди този час в приемната на административния отдел забързано влезе д-р Люси Грейнджър.
— Закъсняла ли съм? — попита тя секретарката.
— Мисля, че още не са започнали, доктор Грейнджър. Току-що влязоха. — Момичето посочи двойната тапицирана врата в дъното, иззад която долитаха приглушени гласове.
Първият човек, когото видя в просторната, застлана с дебел мокет зала с голяма заседателна маса от орехово дърво по средата, беше Кент О’Донъл, увлечен в разговор с непознат младеж. Наоколо всички оживено бъбреха, а в залата едва се дишаше от гъстия тютюнев дим. Тези месечни заседания бяха важни и никой от близо четридесетте хирурзи на болницата не си позволяваше да отсъствува. Тук бяха и повечето специализанти и стажанти.