С преднамерено небрежен тон главният хирург каза:
— Мисля, че трябва да престанеш да тормозиш хората, Джо. Особено когато сме се събрали да обсъждаме хирургически грешки.
— Защо? — открито запита Пирсън.
Добре, щом искаш, ще си го получиш, ядоса се О’Донъл, след което остро заяви:
— Защото това не води доникъде! — Беше дошъл моментът да му покаже, че той именно е по-старшият и разликата в годините временно ще бъде забравена. Всъщност в качеството си на главен хирург той нямаше пряка власт над Пирсъновото отделение — можеше да се намесва само когато задълженията им се преплитаха.
— Посочих една грешна диагноза, това е всичко! — Пирсън на свой ред ставаше агресивен. — Или предлагаш да си мълчим при подобни случаи?
— Отлично знаеш за какво става въпрос! — рязко отвърна О’Донъл с леден глас. Видя, че старият доктор се поколеба — може би разбра, че е отишъл твърде далеч.
— Не исках да го обидя… думите сами излетяха — поотстъпи той.
Кент не можа да сдържи усмивката си. Да се извинява, съвсем не беше в стила на Джо Пирсън. Кой знае какви усилия му е струвало! Овладя се и вече по-спокойно продължи:
— Мисля, че има и други начини да се посочи една грешна диагноза, Джо. Искам да те помоля при следващите ни заседания да се ограничаваш само върху заключенията от аутопсията. Обсъждането е моя работа. Мисля, че можем да го направим и без да нарушаваме добрия тон.
— Не виждам защо някои се ядосват. — Пирсън продължаваше да се мръщи, но явно отстъпваше.
— Няма значение, Джо. Искам само да знаеш, че тези заседания ще се провеждат така, както ги виждам аз! Това е! — Някак не му се искаше да ю притиска точно в този момент, но веднъж завинаги нещата трябваше да се изяснят.
— Е, това си е твое право — сви рамене старият патолог.
— Благодаря ти, Джо. — Окуражен от лесната победа, О’Донъл незабавно пристъпи към по-деликатния въпрос.
— Има и нещо друго, което искам да обсъдим.
— Чака ме работа. Не може ли друг път? — Старият явно му даваше да разбере, че съвсем не възнамерява да губи независимостта си поради току-що направената отстъпка.
— Не, мисля, че не… Става въпрос за следоперативните заключения.
— По-точно? — Агресивността се върна в гласа на Пирсън.
— Има оплаквания, че някои заключения прекалено дълго се бавят — каза спокойно О’Донъл.
— Руфъс, предполагам — жлъчно го прекъсна Пирсън. Не беше трудно да се отгатнат мислите му: още един хирург се опитва да ми мъти водата!
— Случаят на Руфъс е само един от многото — пренебрегна предизвикателството О’Донъл. — Оплакванията не са едно и две и ти добре го знаеш, Джо.
Пирсън замълча и за момент хирургът го съжали. Как минават годините, отново си помисли той. Джо Пирсън беше вече на шейсет и шест, и колко ли му оставаха? Не повече от пет-шест години активен живот. Някои хора приемаха старостта като нещо естествено и отстъпваха място на младите. Но Пирсън не беше от тях — той щеше да се бори до последния си дъх. Може би защото работата беше единственият смисъл на неговия живот. Понякога О’Донъл се питаше какво се крие зад враждебността му към, хирурзите. Дали не усещаше, че вече губи почва под краката си и изостава от последните достижения на медицината? Дори и да беше така, Джо Пирсън си оставаше голям специалист, притежаваше редица ценни качества и още дълги години можеше да бъде полезен.
— Вярно е — примирително въздъхна Пирсън.
Точно в неговия стил, помисли си с възхищение О’Донъл. Признава фактическото положение на неата без всякакво колебание, честно и открито. После си спомни колко силно го беше впечатлила прямотата на Пирсън, когато пристигна на работа в Бърлингтън. Спомни си и как успешно я беше използувал. Един от главните проблеми, които стояха пред него тогава, беше свързан с прекратяването на ненужните операции. В болницата се извършваха смайващо количество хистероктомии8, в повечето случаи на съвсем здрави органи. Една малка групичка хирурзи беше превърнала професията си в доходен занаят и ножът беше единственото, което предлагаха на болните си пациентки. При проведеното по-късно разследване се установи, че дори в случаи, при които и най-обикновени лекарства биха помогнали, тези хора бяха прибягвали до операция. Патологоанатомичното заключение се прикриваше зад воала на диагностични евфемизми като „хроничен миометрит“, „фиброзна маточна дегенерация“ и пр. Спомни си и думите, които каза на Пирсън тогава: „Отсега нататък състоянието на всеки изследван орган трябва да бъде отразявано в патологическото заключение с истинското му име — здравата матка да е здрава матка, и толкоз!“ Отговорът на патолога беше само една усмивчица, след която обаче последваха такива зашеметяващи заключения, че ненужните операции секнаха за броени дни. Хирурзите Никак не държаха да видят отстранения от тях орган в списъка на Джо Пирсън.