— Добре — кимна тя. — — Няма да закъснея повече от пет минути.
От деня, в който Хари Томасели и Кент О’Донъл обсъждаха проблемите по строителството на новото болнично крило, бяха изминали десет дни. Сега в кабинета на Томасели бяха пристигнали О’Донъл и председателят на управителния съвет Ордън Браун с намерението да обсъдят предстоящите задачи.
Заедно с архитекта те отдавна бяха уточнили и най-малките подробности за отделенията в новата сграда. Изискванията на отделните завеждащи бяха внимателно съчетани с финансовите възможности на управата — О’Донъл даваше мнение по подробностите от медицински характер, а Ордън Браун вземаше окончателните решения. Председателят на съвета беше стегнат и непреклонен човек, но тънкото му чувство за хумор донякъде смекчаваше това впечатление. В някои случаи исканията на специалистите се приемаха безпрекословно, но в други след щателна проверка всички елементи на неопрадвано разточителство биваха отстранявани.
Шефът на фармацевтичния отдел Например упорито настояваше за отделна тоалетна в бъдещия си кабинет. Според архитекта обаче това нямаше да бъде целесъобразно, тъй като само на десетина метра оттам щеше да има обида тоалетна. Фармацевтът твърдеше, че понякога и десет метра са голямо разстояние за хроническото му разстройство. Ордън Браун прекрати спора, като лаконично му препоръча да се лекува.
От друга страна, няколко наистина добри идеи трябваше да бъдат отхвърлени поради липса на средства. Една от тях принадлежеше на главния рентгенолог доктор Бел, който настояваше да се оборудва специален кабинет по кинорадиология — нещо, което рязко би подобрило откриването и лечението на сърдечните заболявания Ала апаратурата струваше 50 хиляди долара, като в тази цена не беше включено оборудването на съответния кабинет. Макар и със съжаление, идеята беше отхвърлена.
Но този етап беше вече приключен, сега вниманието им бе съсредоточено върху практическото набиране на средствата. Строго погледнато, това беше работа на управителния съвет, но Браун искаше да чуе мнението и на практикуващите лекари.
— Предлагам следните вноски за лекарите — поде той. — Шест хиляди за специалистите на свободна практика, четири хиляди за асоциираните и две за асистиращите.9
О’Донъл тихо подсвирна:
— Боя се, че дебатите ще бъдат доста разгорещени.
— Ние пък ще направим всичко, за да ги охладим — усмихна му се Браун.
— Сумата може да бъде разпределена на равни вноски, които ще се събират в продължение на четири години — обади се Томасели. — Банката ще ни отпусне заем срещу писмени декларации от страна на нашите хора.
— Има и друго — каза Браун. — В града ще се разчуе, че лекарите внасят толкова пари… и някои хора сигурно ще развържат кесиите си. Това, надявам се, значително ще увеличи общия ни фонд.
— А вие ще имате грижата да се разчуе, така ли?
— Естествено — усмихна се Браун.
Задължението да съобщи тази новина на лекарския състав ще бъде негово, разбира се, помисли си О’Донъл. Представи си какви физиономии ще направят хората. Повечето от колегите му, пък и всички, които познаваше, харчеха толкова, колкото печелеха. Вноските, разбира се, щяха да бъдат доброволни, но той мислеше, че никой няма да се откаже направо. Всички бяха наясно, че разширението на болницата е в тяхна полза. О’Донъл можеше да предвиди какво ще стане — повечето лекари щяха да дадат въпросната сума и пак те щяха да убедят колебаещите се да сторят същото. Такава е човешката природа — ощетеният понася нещастието си по-лесно, когато знае, че и останалите страдат. От друга страна, в болницата се преплитаха най-различни интереси и взаимоотношенията бяха твърде сложни. Ето защо основната маса винаги можеше да направи тежък живота на отцепниците и непокорниците.
Интуитивен както винаги, Томасели го успокои:
— Не се тревожи, Кент. Ще ти подготвя толкова аргумен-ти, че някои може да поискат и увеличение на вноската си!
— Не разчитай на това — усмихна се О’Донъл. — Ще засегнем хората в най-чувствителното им място — чековата книжка.
Томасели се засмя. Знаеше, че щом главният хирург ще твори на хората, той ще го направи по най-добрия начин. Продължаваше да благодари на съдбата, че го е събрала с човек като О’Донъл. В болницата, в която беше работил, преди да постъпи в „Три общини“, председателят на медицинския съвет беше слаб и безволев човек без собствено мнение. Това, разбира се, се отразяваше твърде зле на ежедневната работа и болницата едва-едва креташе.
Хари Томасели обожаваше прямотата и вземането на бързи решения, може би защото в това се състоеше и собственият му метод на работа. Вярно, че понякога бързите решения водят до грешки, но цялостно погледнато, сполучливите удари бяха много повече… А и с годините грешките намаляваха, отстъпвайки място на натрупания опит. Хари беше възприел този начин на работа отдавна, още като юрист, в годините, когато нито за миг не беше допускал, че ще намери истинското си призвание зад болничните стени. След колежа той без колебание се бе насочил към правните науки — още докато следваше, работеше в една адвокатска кантора. Но дойде войната и той се записа доброволец в морския флот. Там за пръв път попадна в болнична среда — беше назначен за административен ръководител на голям флотски лазарет. Никак не му беше лесно в онези години — болницата беше пълна до покрива с ранени, напрежението на лекарите и административния персонал беше изключително. Но именно там, в лазарета, младият лейтенант научи много неща, там започна да усеща невидимата линия, която разделяше практическата медицина от управлението на едно болнично заведение.
9
В САЩ съществуват няколко системи за организация на лекарския труд. В случая става въпрос за болница на обществени начала — в нея най-добро е положението на свободнопрактикуващите лекари, които ползуват болничните кабинети и оборудване срещу известен процент от хонорара си. Асоциираните лекари обикновено имат по-малък стаж и отношенията им с болницата се базират на договор — по правило тя им осигурява 30 процента от доходите. Същото се отнася и до асистиращите лекари, които помагат на утвърдени специалисти. — Б. пр.