Към тях се приближи Кент О’Донъл, главен хирург и председател на медицинския съвет в болницата. Бартлет го поздрави:
— Кент, трябваш ми. Идущата седмица ще изнасям лекция пред сестрите — „Тонзилектомия при възрастни“. Имаш ли някой диапозитив, който да показва възпаление на горните дихателни пътища или пневмония?
О’Донъл прехвърли наум цветните снимки от лекторските си материали. Ясно му беше какво иска Бартлет — някои от по-малко известните усложнения след отстраняване на сливици при възрастни. Както повечето хирурзи, О’Донъл добре знаеше, че и при най-внимателната операция можеше да се случи парченце от сливицата да се изплъзне от форцепса и да попадне в белите дробове, където предизвикваше бърз абсцес. Спомни си, че има цял куп снимки на трахея и бял дроб, които отразяват точно това състояние.
— Мисля, че ще се намери нещо — отвърна той на Бартлет. — Довечера ще потърся…
— Ако нямаш трахея, дай му ректум3 — намеси се Люси Грейнджър. — Той никога няма да открие разликата!
Цялата стая се разтърси от смях.
О’Донъл също се усмихна. С Люси бяха стари приятели, на моменти дори се питаше дали между тях не би могло да има и нещо повече, разбира се, при подходяща за това възможност… Много неща харесваше у нея, но най-много му допадаше начинът, по който се държеше сред хирурзите — това мъжко царство. И съумяваше да не изгуби нищо от женската си привлекателност. Поизтърканият халат, в който беше облечена в момента, я правеше безформена и малко безлична — както повечето от тях. Но той знаеше, че под него се крие стройна и добре сложена фигура, облечена може би малко консервативно, но с вкус.
Леко почукване прекъсна мислите му и миг по-късно в стаята влезе една от операционните сестри.
— Доктор О’Донъл, отвън чакат близките на пациента ви.
— Кажете им, че идвам веднага — отвърна той, след което влезе в съблекалнята и започна да развързва хирургическите си доспехи. Току-що бе завършил единствената си за деня операция. Набързо успокои близките на оперирания (отстраняване на жлъчни камъни, преминало без усложнения) и се отправи към канцеларията на главния администратор.
Един етаж над хирургията, в стая 48, Джордж Андрю Дънтън бе вече изгубил способността да усеща горещина или студ — от смъртта го деляха петнадесет секунди. Доктор Макмахън беше хванал китката му и следеше бавно замиращия пулс, а сестра Пенфийлд пусна вентилатора на максимални обороти, защото в стаята беше станало тясно и задушно от присъствието на цялото семейство. „Това се казва добро семейство“ — помисли си тя. Съпругата на умиращия тихо плачеше, дъщерята не издаваше нито звук, но по бузите й се стичаха сълзи, а синът стоеше гърбом — само раменете му потреперваха. „Дано се намери някой да поплаче и за мен, когато умра — помисли си Елейн Пенфийлд, — това е най-добрият некролог…“
Доктор Макмахън пусна ръката на болния и вдигна очи към останалите. Думите бяха излишни и сестра Пенфийлд акуратно отбеляза часа на настъпилата смърт — 10 часа и 52 минути предобед.
Това беше най-спокойното време за останалите болнични стаи на етажа. Сутрешните лекарства вече бяха раздадени, визитациите — приключени. Настъпилото затишие щеше да продължи до разнасянето на обеда, когато движението и суматохата достигаха своя връх. Някои от сестрите бяха слезли до кафенето, а други използуваха затишието, за да попълнят болничните картони.
„Оплакване от хронични болки в корема“, написа в картона на поредната пациентка сестра Уайлдинг. Тъкмо се готвеше да добави още ред, но изведнъж остави писалката.
За втори път тази сутрин прошарената петдесет и шест годишна мисис Уайлдинг — една от най-възрастните сестри в болницата, бръкна в джоба на престилката си и извади писмото. Беше пристигнало рано сутринта заедно с купищата болнични книжа. От плика изпадна снимка на млад лейтенант от морския флот, прегърнал красиво момиче. Погледна я за миг, после отново зачете познатите вече редове:
„Мила мамо, вероятно ще се изненадаш, но в Сан Франциско се запознах с едно момиче и вчера се оженихме. Зная, че това ще те огорчи, защото винаги си казвала, че искаш да присъствуваш на моята сватба… Но вярвам, ще разбереш“…
Сестра Уайлдинг прекъсна четенето и се замисли за момчето, което помнеше и което толкова рядко виждаше напоследък. След развода беше поела цялата издръжка на Адам — колежа, после в Анаполис4, няколко кратки неделни свиждания, ваканциите… После флотата и ето го вече мъж, принадлежащ на друга, напълно непозната жена… Ще трябва да им изпрати поздравителна телеграма. Дълги години вярваше, че ще се пенсионира веднага след като Адам стъпи на крака и стане самостоятелен. Все намираше поводи за отлагане… Но сега това време настъпи. Сложи писмото и снимката обратно в джоба на престилката си и взе писалката. Под първото изречение добави с акуратния си четлив почерк: „Слабо повръщане и разстройство. Доктор Ройбенс е уведомен.“