Никой не можеше да предскаже кога ще настъпи час на затишие в родилното отделение на четвъртия етаж. Бебетата имат влудяващия навик да се появяват на този свят групово, мислеше си доктор Чарлс Дорнбъргър, докато търкаше с четка ръцете си редом до двама свои колеги. Случваха се часове, дори и дни, в които всичко вървеше тихо и спокойно — децата се раждаха чинно, едно по едно. После сякаш изведнъж се отприщваше някакъв бент и половин дузина започваха да напират едновременно. Какъвто беше днешният случай.
Една от неговите пациентки — миловидна, все усмихната негърка, раждаше десетото си дете. Бяха я докарали на носилка от „Спешни случаи“, тъй като раждането практически беше започнало. Докато миеше ръцете си, Дорнбъргър се заслуша в разговора й със стажанта, който (както се полагаше при такива случаи) беше опразнил асансьора, за да я докара с максимална бързина.
— К’ви добри хора, да отстъпят асансьора само зарад мен — бъбреше тя. — Нивга не съм бивала толкоз важна!
Дорнбъргър чу как лекарят й каза да се отпусне и да не мисли за нищо.
— Да се отпусна ли, синко? Че аз съм си отпусната! Най-хубаво си почивам, като раждам… Няма пране, няма готвене, няма мръсни чинии. За мен това си е чиста отпуска! — Болезнената контракция я принуди да млъкне за миг, след което със стиснати зъби продължи. — Девет ги имам, туй е десетото! Най-голямото е кат тебе, синко… Брой една година оттук нататък и пак ще се видим! — Смехът й заглъхна по посока на операционната, където я поеха сестрите, а стажантът се върна да дежури в „Спешни случаи“.
Измит и стегнат в стерилния си халат, доктор Дорнбъргър я последва. Почувствува, че отново започва да се поти.
В болничната кухня топлината не представляваше кой знае какъв проблем — хората й бяха свикнали. Хилда Строфън, главен диетолог, опита парче кейк със стафиди и кимна одобрително на сладкаря. Тревожеше се, че под тези ежедневни калории домашният й кантар скоро щеше да се счупи, но успокои съвестта си, като си каза, че няма друг изход — главният диетолог е длъжен да опитва колкото се може повече храна. Пък и беше малко късно да се замисля за калории и тегло — общият резултат от безброй дегустации в миналото си личеше най-ясно, когато стъпеше на кантара — стрелката отскачаше далеч отвъд границата на 80-те килограма. Основната част от тези килограми се изразяваше в един величествен бюст — истински „двоен Гибралтар“, както го наричаха в болницата. Движението й по коридорите наподобяваше плъзгането на гигантски самолетоносач в спокойни води, пред който в почетен ескорт се движеха два крайцера.
Но освен в храната мисис Строфън беше влюбена и в професията си. Огледа с неподправено задоволство своята империя — блестящата стомана на фурните и масите за сервиране, излъсканите прибори, снежнобелите престилки на готвачите и техните помощници… Душата й се стопляше от тази гледка.
По това време на деня в кухнята беше напрегнато. Обедът беше най-голямото изпитание, тъй като освен пациентите в болницата се хранеше и целият персонал. След около двадесет минути към отделенията щяха да потеглят диетичните ястия, а разнасянето на храната щеше да продължи цели два часа след това. По-късно, още докато миячите привършваха с обедните съдини, готвачите започваха подготовката за вечеря.
Мисълта за съдините накара мисис Строфън да се намръщи и да придвижи могъщото си тяло към дъното на кухненските помещения, където се намираха две големи автоматични машини за миене. Това беше онази част от царството й, която значително отстъпваше по блясъка си на останалите. Не за пръв път си помисли, че ще се почувствува истински щастлива чак след като и този отдел бъде модернизиран. Но проявяваше разбиране и съзнаваше, че не всичко може да стане отведнъж. И без това през двете години от постъпването си в болницата беше вкарала администрацията в значителни разходи, принуждавайки я да закупи доста нова и модерна кухненска техника. Независимо от това, проверявайки затоплящите плотове на бюфета, тя реши, че е време отново да повдигне въпроса за автоматите за миене пред главния администратор.