— Ще проверя микротома10 — усмихна се Банистър. — Създава ни трудности от известно време насам. — После посочи комплекта и попита: — Искате ли да ги режем наново?
— Не, нямам време за губене, ще трябва да се оправям така… — Агресивността беше изчезнала от гласа на стария патолог. — Не е зле по-често да се навърташ из хистологията!
Мърморейки недоволно, Банистър тръгна към вратата:
— Само това ми липсва сега…
— Стига! — извика след него Пирсън. — Тази плоча вече сме я слушали!
На вратата се почука и в пролуката се появи лицето на доктор Чарлс Дорнбъргър:
— Мога ли да вляза, Джо?
— Разбира се, Чарли. — Лицето на Пирсън мигом се преобрази. — Тъкмо ще научиш някои неща…
Акушерът любезно кимна на Макнийл и отвърна:
— Бяхме се разбрали да се видим тази сутрин. Забрави ли?
— Забравил съм, разбира се. — Пирсън отстрани наченатия комплект и погледна към специализанта: — Колко остават?
Макнийл преброи пликовете с готови за изследване препарати:
— Осем.
— По-късно ще ги оправим.
Специализантът започна да събира формулярите на вече изследваните препарати, а Дорнбъргър извади лулата си.
— Тук е страшна влага, Джо — огледа се той, неволно потръпвайки с рамене. — Дойда ли при тебе, имам чувството, че настинката ми е в кърпа вързана.
Пирсън се ухили:
— Така е, защото всяка сутрин ръсим с грипни бактерии. Те ни спасяват от нежеланите посетители.
Макнийл прекоси стаята и излезе. Пирсън изчака затварянето на вратата и попита:
— Какво имаш да ми казваш, Чарли?
— Изпратен съм при теб със специално поръчение — пристъпи направо към целта Дорнбъргър. — Беше ми обяснено, че трябва да бъда тактичен и внимателен…
— Пак ли някоя неприятност? — вдигна глава Пирсън.
Очите им се срещнаха, после Дорнбъргър бавно отвърна:
— Зависи… Във всеки случай май ще се сдобиеш с нов помощник…
Дорнбъргър очакваше гневно избухване, но Пирсън остана учудващо спокоен.
— Независимо дали го искам, или не, така ли?
— Да, Джо — твърдо отвърна Дорнбъргър. След въпросното заседание той имаше възможност да обмисли нещата и стигна до заключението, че ще е най-добре, ако постави въпроса с цялата му тежест, без излишни увъртания.
— Предполагам, че зад цялата тази работа стои 0’Донъл. — В гласа на Пирсън се долови лека горчивина, но той остана спокоен.
— Отчасти — отвърна Дорнбъргър.
— И какво според теб трябва да направя аз? — смирено запита старият патолог. Въпрос на приятел към приятел.
Дорнбъргър остави незапалената си лула в някакъв пепелник на бюрото. Беше доволен, че Пирсън приема нещата по този начин. Значи, е бил прав, а сега трябва да му помогне да приеме новото положение, да свикне с него. На глас продължи:
— Мисля, че нямаш кой знае какъв избор, Джо. Изоставаш със следоперативните заключения, нали? Както и с някои други неща…
За момент си помисли, че е отишъл твърде далеч. Това бяха деликатни неща. Видя как лицето на другия се опъна и зачака началото на бурята. Но буря не последва. Вместо това Пирсън отговори с укрепнал глас, в който звучеше разумът:
— Няма съмнение, че някои неща тук действително се нуждаят от промяна. Това мога да ти призная. Но няма нищо, с което да не мога да се справя сам… стига да намеря време.
„Преглътна го — помисли си Дорнбъргър. — Опитва се да го скрие, но го преглътна!“
— Единственият начин да намериш това време, е като ти помага един нов патолог — небрежно подхвърли той. После все така небрежно бръкна в джоба си и извади хартията, която беше получил от администратора.
— Това пък какво е? — запита Пирсън.
— Още нищо определено, Джо. Просто едно име, което Хари Томасели има в своите папки. Млад човек, който би дошъл при нас.
— Не си губят времето — промърмори Пирсън и взе листчето.
— Нали знаеш, че нашия администратор си го бива — шеговито додаде Дорнбъргър.
Очите на Пирсън пробягаха по хартията.
— Доктор Дейвид Колман.
Помълча, после с глас, в който се прокрадваха горчивина, изненада и лека завист, тихо добави: — Възраст: тридесет и една години!
В дванадесет и двадесет болничният бюфет беше препълнен. Повечето от лекарите, сестрите и персонала идваха да обядват по това време и пред гишетата с храна се беше образувала опашка.
Както обикновено в този час мисис Строфън стоеше встрани и внимателно следеше за ритмичното подаване на храната, от което зависеше бързото изтегляне на опашката. Днес менюто включваше задушено по ирландски, агнешки котлети и печена риба. Главната диетоложка забеляза, че котлетите нещо не вървят, и реши да ги опита. Месото не беше достатъчно крехко и онези, които се бяха подлъгали да го вземат, бързаха да предупредят останалите. Погледът на мисис Строфън се спря на една от пристигащите от кухнята чинии. Бързо пристъпи и я грабна. Ето так! По чинията имаше следи от предишното ядене. Отново проклетите автомати за миене на съдове! Явно не бяха в ред и пак ще трябва да се разправя с администратора.