— Сега разбирам — бавно изрече Елизабет. — Искате да кажете, че антителата ще започнат борба с кръвта на детето и ще я унищожат.
Умът й си представи ясно цялата картина.
Дорнбъргър я погледна със симпатия. „Умно момиче — помисли си той. — Нищо не изпуска.“
— Антителата могат да разрушат кръвта на детето или поне част от нея — отвърна той. — Ако им позволим, разбира се. Това състояние наричаме Erythroblastosis Foetalis.
— Но как можете да ги спрете?
— Не можем да ги спрем, когато вече са навлезли в детската кръв. Но можем да се борим с тях. Чрез кръвен тест установяваме наличието или липсата на антитела в организма на майката още на много ранен етап. Точно такова изследване ще направим и на вас — сега, както и в по-напреднал стадий на бременността.
— Как става това?
— Много сте любопитна — усмихна се гинекологът. — Не бих могъл да опиша лабораторния анализ. Във всеки случай съпругът ви знае повече от мен по този въпрос.
— Но какво друго се прави за бебето?
— Най-важното е да се осъществи обменно кръвопреливане — продължи търпеливо Дорнбъргър. — На детето да се прелее кръвта с най-необходимите за него съставки, и то веднага след раждането. Обикновено това е достатъчно. — Той умишлено пропусна да спомене, че често болното от еритробластоза дете се ражда мъртво и лекарите са принудени да предизвикат изкуствено раждане няколко седмици преди крайния срок. Разговорът беше стигнал достатъчно далеч и Дорнбъргър реши да го приключи:
— Разказах ви всичко това, мисис Алегзандър, защото имах чувството, че този фактор ви тормози и защото сте интелигентно момиче, а аз винаги предпочитам пациентките ми да знаят цялата истина, вместо част от нея.
Тя се усмихна. Допускаше, че наистина е интелигентна. Ако не друго, поне все още притежаваше стария си ученически навик да вниква в нещата и да ги запаметява. После веднага се упрекна: „Не бива да бъдеш самодоволна, тук става въпрос за бъдещото ти дете, а не за някакъв си изпит!“
Доктор Дорнбъргър продължи:
— Нека ви припомня най-важните неща. — Лицето му беше сериозно и той се наведе напред: — Първо: вашето бебе може изобщо да няма положителен Rh. Нито сега, нито по-късно. При такова развитие на нещата проблеми няма да има. Второ: вашият организъм може да приеме без всякаква съпротива наличието на главното „Д“ в кръвта на детето. И трето: ако детето има еритробластоза, шансовете му за лечение и възстановяване са изключително големи. — Той я погледна право в очите и запита: — Сега вече всичко е ясно, нали?
Елизабет сияеше. Бяха се отнесли с нея като с възрастен човек и от това се чувствуваше много добре.
— Мисля, че вие сте прекрасен човек, доктор Дорнбъргър!
Той смутено се пресегна за лулата си и бавно започна да я тъпче:
— Да. Понякога и аз се чувствувам като вас.
— Джо, може ли да поговорим?
Люси Грейнджър се беше отправила към патологията, когато мерна набитата фигура на Пирсън в коридора на приземния етаж.
Той се спря и я изчака.
— Проблеми ли имаш? — Както обикновено гласът му беше дрезгав и ръмжащ, но тя със задоволство отбеляза, че в тона му липсва недружелюбност. Надяваше се още дълго да запази имунитета си по отношение на сприхавия му нрав.
— Да, Джо. Искам да видиш една моя пациентка.
Той се мъчеше да запали неизменната си пура. Успя и доволно погледна разгорелия се край.
— За какво става въпрос?
— Една от нашите стажант-сестри. Вивиан Лобъртън. Познаваш ли я?
Пирсън поклати глава, а Люси продължи:
— Този случай малко ме тревожи. Подозирам тумор на костта и вдругиден ще направя биопсия12. Разбира се, пробата ще дойде при теб, но си помислих, че няма да е зле, ако прегледаш момичето.
— Добре. Къде е тя?
— Приех я в моето отделение за наблюдение — отвърна Люси. — На втория етаж. Можеш ли веднага?
— Защо не — кимна Пирсън.
Двамата прекосиха широкия входен вестибюл и се отправиха към асансьорите.
Молбата на Люси не беше нещо необичайно. В случаи, при които се допускаше наличието на злокачествен тумор, патологът беше този, който даваше окончателното заключение. При диагностиката на всеки тумор се вземат предвид много и често противоречиви фактори, а квалификацията на костните образувания беше една от най-трудните задачи за всеки патолог. Люси добре знаеше това. Често предварителното познаване на случая носеше голяма полза — патологът научаваше симптомите от устата на самия пациент, вземаше под внимание и мнението на рентгенолога. Всичко това му помагаше при поставянето на вярна диагноза.
На влизане в асансьора Пирсън се хвана за гърба и се намръщи, а Люси натисна бутона за втория етаж. Изчака затварянето на автоматичните врати и попита: