После откриха, че Елизабет е бременна, и това реши въпроса. Въпреки нейните протести той се записа в школата за медицински лаборанти и двамата се преместиха в Чикаго.
Там се роди дъщеричката им, която кръстиха Памела. Четири седмици по-късно детето почина от бронхит и Елизабет рухна въпреки цялата си психическа стабилност и здрав разум. За нея светът престана да съществува. Джон правеше всичко, което беше по силите му, беше мил и грижовен, но като че ли напразно.
Един ден тя се махна и замина при майка си в Ню Ричмънд. Но само след седмица й домъчня за Джон и бързо се върна в Чикаго. От този момент започна бавно, но сигурно да се възстановява. Шест седмици преди дипломирането на Джон откри, че отново е бременна, и от това се почувствува по-добре. Възвърна предишната си жизненост и мисълта за детето в утробата й я вълнуваше приятно.
В Бърлингтън намериха малък, но много приятен апартамент на приличен наем. С малкото спестявания, които имаха, изплатиха по-голямата част от сумата за мебелите, а останалите вноски щяха да заделят от заплатата на Джон. „Всичко се нарежда отлично — помисли си Елизабет. — Само да не бяха тези ужасни, боядисани в кафяво стени!“
Вратата на лабораторията се отвори и оттам излезе пациентката преди Елизабет. След нея се появи лаборантка в бяла престилка.
— Мисис Алегзандър?
— Аз съм — изправи се Елизабет.
— Заповядайте.
Вътре лаборантката любезно й посочи стол:
— Седнете, мисис Алегзандър. Бързо ще свършим.
— Благодаря.
Лаборантката хвърли поглед върху попълнения от доктор Дорнбъргър формуляр:
— Rh-фактор и кръвна група. Моля, сложете ръката си тук и стиснете юмрук.
Хвана я за китката, дезинфекцира мястото и внимателно затегна гумения турникет. Избра спринцовка от подноса до себе си и разкъса пликчето на стерилната игла. После бързо напипа най-удобната вена и сръчно вкара иглата. Изтегли колкото кръв беше необходимо и затисна мястото с парченце марля. Цялата процедура свърши за по-малко от петнадесет секунди.
— Като гледам, не ви е за пръв път — пошегува се Елизабет.
— Нито за последен — усмихна се момичето.
Елизабет видя как тя надписа една празна епруветка и преля вътре взетата кръв. Сложи я на подноса и каза:
— Това е всичко.
— И какво ще стане сега? — Елизабет посочи пълната епруветка.
— Ще я изпратим в серологичната лаборатория. Там някой от нашите лаборанти ще извърши необходимите изследвания.
„Може би това ще бъде Джон“ — помисли си Елизабет.
Самотен и угрижен, Майк Седънс седеше в определената за практикантите всекидневна. Ако само преди месец някой му беше казал, че толкова ще се притеснява за момиче, което едва познава, той щеше да го сметне за смахнат. Но от момента, в който прочете картона на Вивиан, окачен в стаята на дежурните сестри, загуби всякакво спокойствие. През изминалата нощ почти не спа. Пред очите му непрекъснато изплуваха думите, написани с почерка на Люси Грейнджър: „Вивиан Лобъртън — съмнение за остеогенна саркома13 — да се подготви за биопсия.“
В деня, в който я видя за пръв път — деня на аутопсията, — той я възприе просто като една хубавичка стажантка. Дори и при втората им среща (преди случката в парка) продължаваше да си мисли за нея единствено като за интересно и възбуждащо желанията му момиче. Майк Седънс никога не се беше заблуждавал относно собствените си намерения и действия. Не го направи и сега.
За пръв път в своя живот той беше истински и силно влюбен. И измъчван от ужасен, вледеняващ страх.
Когато онази нощ й каза, че иска да се ожени за нея, той не беше имал време да помисли върху смисъла на собствените си думи. Дотогава винаги си беше казвал, че за брак и дума не може да става, преди да си създаде име, да улегне и да обезпечи бъдещето си от финансова гледна точка. Но в мига, в който изрече онези думи, той разбра, че те са истина. Оттогава си ги беше повтарял наум стотици пъти, но нито веднъж не му хрумна да ги промени.
После се случи това ужасно нещо.
За разлика от Вивиан, която смяташе, че малката подутинка под коляното й е дреболия, която скоро ще бъде излекувана и забравена, Майк Седънс добре разбираше смисъла на фразата „съмнение за остеогенна саркома“. Ако диагнозата се потвърди, значи в тялото на Вивиан се развива твърде опасен тумор, чиито злокачествени клетки могат да се разпространят или вече са се разпространили навсякъде. Знаеше, че ако не се прибегне до незабавна операция, едва ли ще живее повече от година. А операцията представляваше ампутация на крака с надеждата, че смъртоносните клетки все още не са се разнесли твърде далеч от огнището. Но и в тези случаи шансовете на остеогенните пациенти не бяха големи — след хирургическата намеса оцеляват едва около двадесет на сто от тях. Другите постепенно влошават състоянието си и в много случаи изкарват само няколко месеца след операцията.