— Не се тревожете. Стискайте и драскайте, колкото искате! Остава ни още малко — старият Джо отпред е най-добрият шофьор в града.
После болката се върна, още по-силна и настойчива. Интервалите между пристъпите се скъсяваха. Имаше усещането, че костите й се извиват до крайност, а центърът на парещата болка се беше загнездил в гръбнака й — там болката беше направо нетърпима. Пред очите й заплуваха разноцветни кръгове, ноктите й отново се впиха в ръката на лекаря и този път не можа да сдържи болезнения си вик.
— Усещате ли детето? — наведе се над нея лекарят, използувал поредната пауза.
Тя успя да кимне с глава:
— Да, мисля, че да…
— Добре. — Той внимателно освободи ръцете си. — Дръжте се здраво за това. — Подаде й навита на руло кърпа, а после отметна одеялото и започна да разхлабва дрехите й. Докато вършеше това, мекият му глас продължаваше успокоително да говори. — Не се тревожете, ще направим всичко по най-добрия начин. Няма да ми е първото раждане в кола. — Последните му думи потънаха в новия й писък.
— О, господи! — Елизабет отново сграбчи ръката му и под ноктите й бликна кръв.
Човекът се обърна към шофьора:
— Къде сме, Джо?
— Току-що пресякохме Мейн и Либърти. — Големите ръце рязко извиха волана надясно. — Добре, че там имаше ченге — спести ни цяла минута! — Остър завой наляво, после главата се облегна назад: — Стана ли вече кръстник?
— Още не, Джо. Но мога да стана всеки момент.
Кормилото отново се завъртя надясно:
— Почти стигнахме, момче. Опитай се да задържиш тапата още минутка!
Елизабет вече не сдържаше писъците си.
„Детенцето ми! Господи, то се ражда! — помисли тя с помътено съзнание — Толкова рано! Сигурно ще умре… Господи, не! Моля те, не!… Този път не!“
В акушеро-гинекологичното отделение доктор Дорнбъргър чакаше, вече напълно готов. Излезе от умивалнята и пресече оживената зала, разделяща родилното отделение. Огледа се. През стъклото на малкия си кабинет старшата сестра мисис Йео срещна погледа му и се изправи с картон в ръка.
— Ето ви заключението за кръвната съвместимост, докторе. — След миг тя беше при него. — Току-що го изпратиха от патологията.
Тя вдигна документа пред лицето му, за да му даде възможност да прочете написаното, без да се докосва до него.
— Най-накрая! — изръмжа лекарят с необичайно за него раздразнение. — Негативна сензитивност, а? Значи, няма да имаме проблеми. Всичко готово ли е?
— Да, докторе — усмихна се мисис Йео. Тя беше кротка жена и считаше, че всеки мъж има право да бъде кисел понякога. Дори и собственият й съпруг.
— Кувьоз18?
— Вече е тук.
Дорнбъргър се огледа и видя една сестра да тика количката с малкото стъклено сандъче, а друга носеше в ръка навит на руло кабел. Мисис Йео се приближи към тях и каза:
— В номер две, моля.
Сестрите насочиха количката към летящата врата пред себе си, а от другата страна на помещението се приближи една от служителките на отделението.
— Мисис Йео, току-що се обадиха от приемното. — Момичето се извърна към Дорнбъргър: — Пациентката ви е тук, докторе. Раждането е в пълен ход.
От носилката, на която я бяха прехвърлили, Елизабет виждаше гърба на вървящия пред нея млад лекар от приемното отделение. Той се движеше с умерена крачка и разчистваше пътя за санитарите след себе си.
— Спешен случай! Спешен случай, моля! — Гласът му беше равен и спокоен, но ефектът беше мигновен. Хората незабавно се спираха и даваха път на малкото шествие. В края на коридора опразненият асансьор вече чакаше с разтворени врати. Болничната машина действуваше гладко и безотказно. Част от спокойствието й се предаде и на Елизабет. Макар че болката вече беше непрекъсната и тежестта в таза й рязко нарасна, тя понасяше и двете неща малко по-твърдо отпреди. Откри, че ако хапе долната си устна и стиска ръба на чаршафа, с който я бяха покрили, успяваше да сдържа стоновете си. Но вече знаеше, че е настъпила последната фаза на раждането — коремът й се свлече и натискът в долния му край непрекъснато нарастваше.
Влязоха в асансьора. Вратите безшумно се затвориха, а сестрата зад нея хвана ръката й:
— Още минутка-две, и край — каза й тя.
После вратите се отвориха и тя видя очакващия я доктор Дорнбъргър, облечен в сияйно бял халат.
Джо Пирсън отново взе телеграмите и втренчено ги загледа. Сякаш се надяваше да открие някаква грешка в написаното. След това ги положи на бюрото пред себе си:
— Злокачествен! Доброкачествен! И никакво колебание в заключенията! Отново сме там, откъдето тръгнахме…