— Жена ми да ви отговори… Тя е зайката!
Джон щеше да се разсмее на глас, но си припомни защо е тук и се въздържа.
— Надявам се, че всичко ще бъде наред — каза той.
— При нас винаги е наред — унило отвърна слабият мъж. — И точно там е бедата! — После се върна към средата на помещението и вдигна някакъв вестник.
Останал сам, Джон отново погледна часовника си. Чакаше вече почти два часа. Без съмнение скоро ще го повикат. Съжаляваше, че не можа да види Елизабет, преди да я закарат в родилното, но всичко беше станало толкова внезапно! Карл Банистър го намери в кухнята, където вземаше бактериални проби от миялните автомати по нареждане на Пирсън. Веднага след като разбра какво се е случило, той се втурна към приемното, но не успя да я види. Оттам беше дошъл направо тук, в „потилнята“.
Вратата се отвори и на прага застана доктор Чарлс Дорнбъргър. Джон напрегнато го изгледа, но лицето на другия беше безизразно.
— Вие сте Джон Алегзандър, нали?
— Да, сър. — На няколко пъти беше се срещал с възрастния гинеколог, но никога не бяха разговаряли.
— Жена ви ще се оправи — пристъпи директно към въпроса лекарят.
Първото чувство, което изпита, беше огромно облекчение.
— А детето?
— Имате син — отвърна спокойно Дорнбъргър. — Недоносен, разбира се. И веднага ще ви кажа, Джон, че той е изключително слаб.
— Ще живее ли? — Едва след като зададе въпроса, младежът разбра от колко много неща зависи отговорът.
Дорнбъргър беше измъкнал лулата си и бавно я тъпчеше с тютюн.
— Не бих казал, че шансовете му са като на нормално износено дете — спокойно отвърна той.
Джон разсеяно кимна. Нямаше какво да отговори на това.
Старият лекар замълча, зает с прибирането на тютюневата си торбичка. После продължи със същия внимателен и спокоен тон.
— Единственото, което сега мога да ви кажа, е, че вашето дете е на тридесет и две седмици. Което означава, че е родено осем седмици по-рано. — И добави състрадателно: — Не е готово за живота… И никой от нас не би бил, Джон…
— Предполагам, че е така — разсеяно отговори младежът. Мислите му бяха с Елизабет. Божичко, как чакаха това дете, колко много означаваше то за тях!
Доктор Дорнбъргър беше извадил кибрит и палеше лулата си Запали я и продължи:
— Детето се роди три фунта и осем унции19. Може би ще ви стане по-ясно, ако ви кажа, че родените под пет фунта и осем унции20 се считат за недоносени.
— Разбирам.
— Детето е в кувьоз. И естествено ние ще направим всичко, което можем…
Джон го погледна в очите:
— Значи, има надежда?
— Надежда винаги има, синко — тихо отвърна Дорнбъргър. — Дори когато нищо друго не ни остава, надежда пак има.
Настъпи тишина, после Джон запита:
— Мога ли да видя жена си?
— Да отвърна лекарят. — Ще дойда с вас, за да ви пуснат.
На излизане Джон улови любопитния поглед на високия мършав мъж.
Вивиан не беше сигурна, че разбира какво става. Преди малко една от сестрите й съобщи, че веднага трябва да отидат в рентгеновото отделение. Нейна колежка й помогна да се прехвърли на подвижното легло, след което я подкара по коридорите, познатите до болка коридори, по които доскоро ходеше сама. Движението из болницата й приличаше на сън, допълваше чувството за нереалност, което я беше обзело през последните няколко дни. За момент страхът я напусна и тя осъзна, че каквото и да прави, не може да избяга от съдбата си. Запита се дали това усещане не означава, че е съвсем депресирана и отчаяна. Знаеше, че заключенията, от които толкова много се страхува, са пристигнали. В тях се криеше присъдата, която може би щеше да я превърне в инвалид, да я лиши от движение и от много най-обикновени житейски радости. Тази мисъл изгони примирението от съзнанието й и страхът се върна с нова сила. Отчаяно й се прииска Майк да е някъде наблизо…
Люси Грейнджър посрещна количката пред рентгеновото отделение.
— Решихме да направим още една снимка, Вивиан — каза й тя. — Бързо ще свършим. — Посочи изправения до нея лекар и го представи: — Това е доктор Бел.
— Здравей, Вивиан — усмихна й се той през дебелите стъкла на очилата си с рогови рамки. После се обърна към сестрата: — Историята на болестта, ако обичате.
Той започна да прелиства страниците, а Вивиан се огледа. Намираха се в малка приемна, в чийто ъгъл имаше остъклено помещение за дежурната сестра. До стената бяха насядали няколко болни — двама мъже в инвалидни колички с пижами и болнични халати, мъж и жена в обикновени дрехи. Мъжът беше с гипсирана ръка. „Тези двамата са изпратени от поликлиниката или от отделението за спешни случаи“ — помисли си тя. Мъжът с гипса, изглежда, се притесняваше от обстановката. В здравата си ръка стискаше някакъв документ, сякаш това беше паспорт, който ще му осигури излизането от мрачната болнична сграда.