Минута след излизането на стария гинеколог в помещението влязоха Джон Алегзандър и сестра Уайлдинг. Бяха със стерилни халати и маски, въпреки че дебело стъкло ги отделяше от вътрешната част на отделението. Там, зад стъклото, тихо бръмчеше климатичната инсталация, температурата и влажността на въздуха бяха под постоянен контрол. Спряха се и мисис Уайлдинг почука по стъклото. Младата сестра, която работеше вътре, вдигна глава.
— Бебето Алегзандър! — Сестра Уайлдинг повиши глас, за да преодолее стъклената преграда, и посочи към Джон. Момичето кимна и им направи знак да приближат. След няколко крачки се спря и посочи един от кувьозите, отмествайки се леко встрани.
— Боже мой! — неволно възкликна Джон. — Това ли е…
— Не е много едър, нали? — състрадателно се обади сестрата.
Джон гледаше и не можеше да повярва на очите си. Нима това беше човешко същество? Тази миниатюрна, сбръчкана и приличаща на маймунка фигурка, малко по-голяма от двете му длани?
Бебето лежеше съвършено неподвижно. Очите му бяха затворени и само едва забележимото повдигане на гърдите издаваше присъствието на живота. Дори и в този кувьоз, направен за най-малките бебета, безпомощното и неподвижно телце изглеждаше безнадеждно загубено. Невероятно как може да съществува живот в това крехко телце!
Младата сестра излезе от отделението и се приближи.
— Колко тежеше при раждането? — запита Уайлдинг.
— Три фунта и осем унции — отвърна момчето и се обърна към Джон. — Ясен ли ви е начинът, по който се грижим за вашето дете, мистър Алегзандър?
Той поклати глава, без да може да откъсне поглед от мъничкото същество оттатък.
— Някои хора искат да знаят… — словоохотливо продължи сестрата. — Изглежда, си въобразяват, че това може да им помогне…
— Обяснете ми тогава — промълви Джон.
— Температурата вътре — момичето посочи към кувьоза — е точно 98 градуса22. А въздухът съдържа 40 процента повече кислород от нормалното. Това помага на дишането му, защото дробовете му са много малки… всъщност съвсем неразвити.
— Разбирам. — Очите му отново се върнаха на леко по-мръдващите гърдички. Докато това движение продължава, животът е там, мъничкото сърчице напрегнато тупти и поддържа тънката нишка, която води към оцеляването.
— Бебето ви е твърде слабо, за да суче — продължи сестрата. — Затова прибягваме до изкуствено хранене. Виждате ли онзи малък маркуч? — Тя посочи найлоновия кабел, който свързваше капака на стъклената кутия с устата на новороденото. — Стига чак до стомаха. На всеки час и половина през него детето получава декстроза и вода.
Джон се поколеба, после запита:
— Много ли такива случаи сте имали?
— Да — тъжно кимна сестрата, сякаш предусещаше следващия въпрос. Той забеляза, че тя е дребничка, но симпатична, с яркочервена коса под бялото боне. И изненадващо млада — едва ли имаше повече от двайсет години. Въпреки младостта обаче от нея се излъчваше сигурност и професионална компетентност.
— Мислите ли, че ще оживее? — Той отново хвърли бегъл поглед към дебелото стъкло.
— Никога не може да се каже със сигурност. — Челото на сестрата замислено се набърчи. Той усети, че момичето иска да бъде откровено — да не му дава прекалено големи надежди, но и да не му ги отнема изцяло. — Някои оживяват, други — не. Понякога ми се струва, че има бебета с подчертана жажда за живот. И се борят за него.
— А това? То бори ли се?
— Още е рано да се каже — предпазливо отвърна тя. — Ако беше изкарало двата месеца там, където трябва, щеше да е съвсем друго… — После тихо добави: — Борбата му ще бъде тежка!
Очите му отново се върнаха върху мъничката фигурка. И едва сега си помисли: „Та това е моят син, частица от мен!“ Изведнъж сърцето му се изпълни с обич към това мъничко късче месо, което самотно водеше битката си в топлата стъклена кутия. Изпита абсурдното желание да изкрещи през дебелото стъкло: „Ти не си сам, синко! Аз съм тук и ще ти помогна! Ето ръцете ми вземи тяхната сила! Ето дробовете ми, дишай с тях! Само не се предавай, сине, не се предавай! Толкова много неща ни предстоят, ако оживееш! Слушай ме и се дръж! Аз съм твоят баща и те обичам!“
Усети как сестра Уайлдинг леко го хвана за ръката.
— По-добре да си вървим… — меко проговори тя.
Той кимна, неспособен да говори. Хвърли още един поглед към стъклената клетка и излезе с наведена глава.
Люси Грейнджър почука на вратата на патолозите и влезе. Джо Пирсън седеше зад бюрото си, а Дейвид Колман прелистваше някаква папка в дъното на помещението.