— Нося новите снимки на Вивиан Лобъртън — каза тя.
— Показват ли нещо? — скочи Пирсън, като отмести книжата пред себе си.
— Страхувам се, че много малко. — Люси отиде към окачения на стената екран и двамата незабавно я последваха, Колман натисна бутона и след секунда флуоресцентните лампи под матираното стъкло ярко заблестяха.
Започнаха внимателно да сравняват старите снимки с новите. Люси посочи реакцията на периоста23, която й беше показал доктор Бел и която се дължеше на биопсията. Каза, че други изменения не може да открие.
Пирсън дълго търка брадата си, после погледна към Колман:
— Изглежда, идеята ви не даде резултат…
— Тъй излиза. — Колман почувствува, че двамата продължават да са на противоположни мнения. Питаше се как ли ще постъпи старият сега.
— Все пак си струваше да опитаме… — Пирсън умееше да изръмжава по неподражаем начин дори и най-обикновената фраза, но в този случай с ръмженето явно се печелеше време.
— Значи, и рентгенът се измъква — почти иронично проточи той.
— Така излиза — кимна Люси.
— И остава патологията… аз да реша…
— Да, Джо — тихо отвърна лекарката. Изминаха цели десет секунди, преди Пирсън отново да проговори:
— Моята диагноза е следната: пациентката има злокачествен тумор — остеогенна саркома!
Думите му прозвучаха категорично, без сянка от съмнение.
Люси го погледна в очите:
— Окончателна?
— Напълно! — Отново никаква следа от колебание в гласа на патолога. — Между другото още в началото бях сигурен в това — продължи той. — Мислех си, че тези снимки ще потвърдят диагнозата ми!
— Ясно! — кимна Люси. Умът й вече се занимаваше с непосредствените задачи, които й предстояха.
— Кога ще ампутираш? — попита някак небрежно Пирсън.
— Утре сутринта. — Люси събра снимките и тръгна към вратата. Спря се за момент и добави с тъжна усмивка: — А сега ще трябва да съобщя новината… Няма да ми е лесно!
Пирсън почака вратата да се затвори след нея и се обърна към Колман:
— Някой трябваше да реши — неочаквано любезно проговори той. — Нарочно не поисках мнението ви, защото не желая да съществуват съмнения. Ако Люси усети, че сме на различни мнения; тя ще го каже на момичето и на родителите й. А те ще искат да изчакат — хората винаги постъпват така… — Млъкна, после тихо добави: — Не е нужно да ви обяснявам докъде води протакането в случай на остеогенна саркома, нали?
Колман кимна. Беше далеч от мисълта да оспорва правото на Пирсън да решава. Както той сам каза, някой трябваше да го направи. Но все пак се питаше дали тази ампутация ще бъде оправдана… Във всеки случай и двамата скоро щяха да разберат това — веднага след като отрязаният крак пристигне в лабораторията. Дисекцията категорично щеше да потвърди или отхвърли поставената диагноза. Но за съжаление това никак нямаше да помогне на пациентката. Защото хирурзите знаят много начини за качествено ампутиране на крайници, но нито един за връщане на мястото им…
Следобедният самолет от Бърлингтън кацна на нюйоркското летище „Ла Гуардия“ малко след четири Кент 0’Донъл взе такси за Манхатън, облегна се назад и за пръв път от няколко дни насам се отпусна. Обичаше да се отпуска в нюйоркските таксита, вместо да следи движението, което допълнително му опъваше нервите. Отдавна беше стигнал до извода, че човек трябва да гледа на света от позициите на фатализма: готви се за нещастие, а когато ти се размине, поздрави се с невероятния си късмет.
Напрежението на изтеклата седмица както в болницата, така и извън нея беше направило нуждата му от разтоварване още по-силна. Беше увеличил приемните си часове и пое няколко допълнителни операции. Всичко това с цел да компенсира своето четиридневно отсъствие. Върхът на напрежението беше състоялото се преди два дни общо събрание на медицинските кадри, на което той обяви вноските на всеки един от лекарите в строителния фонд. Както се очакваше, мнозина останаха недоволни, но никой не посмя да се противопостави открито.
Макар и потънал в мислите си, О’Донъл ясно усещаше пулса на Ню Йорк зад стъклото на колата, а очите му се задържаха върху внушителната панорама на манхатънските небостъргачи, които все по-ясно се открояваха на фона на безоблачното небе. В момента минаваха по моста „Куинсбъро“ и косите лъчи на топлото следобедно слънце пронизваха като копия дебелите, боядисани в зелено подпорни въжета. Ниско долу се виждаше Уелфеър Айланд с неговите огромни болнични сгради, край който се разделяха сивите води на Ийст Ривър. Забеляза, че при всяко идване Ню Йорк му се струваше все по-грозен, по-хаотичен и по-мръсен. Но най-странното беше, че няколко минути тук бяха достатъчни дори и за чужденеца, и той вече приемаше заобикалящата го среда като нещо познато и близко, имаше чувството, че някой му казва „здравей“ и го подканя да поднови едно забравено приятелство.