Като един, министрите от британското правителство станаха от местата си. На масата пред тях имаше обилна закуска, но тя бе избутана настрана, за да се освободи място за въртящите се звена на няколко наблюдателни сфери. В едното Натаниел видя поглед от въздуха на главната улица в Саутуърк, където, сред останките от пазара, безспирно тършуваха тълпи от хора; в друга видя хора, тълпящи се пред Уестминстър; в трета имаше гледка на залата, в която се намираха.
Големът спря в средата на стаята. Нахлуването през вратите си бе казало думата и явно сега му бе останала много малко енергия. Разрушената фигура се залюля на мястото си. Ръцете вече бяха изчезнали, краката се бяха слели в единична, течна маса. Няколко секунди се клатеше, сякаш щеше да падне.
Натаниел оглеждаше лицата на министрите около масата: Девъро, пребледнял от умора и стрес; Дювал, почервенял от ярост; Уитуел, със строги и неподвижни черти; Мортенсен, с изтощена и разрошена коса; Фрай все още дъвчеше остатъците от някакво месо; Малбинди, с очи като яйца. За своя изненада, сред групата от по-нисши министри встрани видя Куентин Мейкпийс и Шолто Пин. Очевидно събитията от ранната сутрин бяха привлекли всеки влиятелен човек в стаята.
Гледаше от лице към лице, но видя само гняв и безпокойство. За момент се уплаши, че е сгрешил, че сега големът ще рухне и нищо няма да се докаже.
Министър-председателят се покашля.
— Мандрейк! — започна той. — Искам обяснение за това…
Той спря. Големът бе залитнал. Като пиян човек, той се заклати наляво, към Хелън Малбинди, министър на информацията. Всички очи го проследиха.
— Все още може да е опасен! — Началникът на полицията Дювал изглеждаше по-малко стъписан от другите. Той потупа Девъро по ръката. — Сър, трябва да се махнем от стаята незабавно.
— Глупости! — Джесика Уитуел говореше рязко. — Всички сме наясно какво се случва. Големът се връща при господаря си! Трябва да стоим и да чакаме.
В пълна тишина видяха как глинената колона се дотътри до Хелън Малбинди, която се оттегли с разтреперани стъпки; изведнъж, центърът на тежестта му се промени, наклони се надясно, към местата на Джесика Уитуел и Мармадюк Фрай. Уитуел не помръдна и на сантиметър, но Фрай изскимтя от страх, дръпна се назад и се задави с една кост от месото. Срина се задъхано в стола си с изскочили очи и зачервени страни.
Големът се обърна към госпожица Уитуел; надвисна над нея, а на паркета на пода се отлющваха огромни парчета глина.
Господин Дювал извика.
— Имаме отговора си и не трябва да отлагаме повече! Джесика Уитуел е господарката на съществото. Госпожице Фарар, извикайте хората си и я ескортирайте до Тауър!
Глинената купчина потрепери странно. Изведнъж се наклони — далеч от госпожица Уитуел и към средата на масата, където стояха Девъро, Дювал и Мортенсен. И тримата отстъпиха крачка назад. Сега големът не беше по-висок от човек, един ронещ се стълб на разрухата. Залитна към края на масата и отново спря, отделен от магьосниците от метър лакирано дърво.
Глината падаше напред върху масата. После, с ужасна решителност, тръгна, влачейки се несигурно със слаби и болезнени спазми, като един гърчещ се торс без крайници. Движеше се сред останките от закуската и събаряше чиниите настрана; бутна най-близкото звено на наблюдателна сфера, която моментално проблясна и изгасна; влачеше се право към неподвижната фигура на началника на полицията, Хенри Дювал.
Сега в стаята цареше пълна тишина, като изключим приглушеното давене на Мармадюк Фрай. Лицето на господин Дювал посивя, той се отдръпна от масата. Притисна гръб назад в стола си, който се удари в стената.
Глината бе оставила почти половината си част сред пръснатите чинии и прибори. Достигна другия край на масата, поизправи се, изви се като червей, изтече на пода. С неочаквана скорост се спусна напред.
Господин Дювал се дръпна назад, изгуби равновесие, отпусна се в стола си. Устата му се отваряше и затваряше, но не издаваше звук.
Лъкатушещата маса стигна до високите му ботуши. Събирайки последната си енергия, се надигна като ниска люлееща се кула и за момент се заклатушка над главата на началника на полицията. После рухна отгоре му, изпускайки последните частици от магията на Кавка с това движение. Глината се разцепи, пръскайки се в дъжд от дребни частици, които се посипаха по Дювал и стената зад него и запрати едно малко овално парче от същия материал върху гърдите му.
В стаята настана тишина. Хенри Дювал гледаше надолу, примигвайки изпод покривалото от глина. От мястото си в скута му, окото на голема го гледаше с празен поглед.