48
Госпожа Хирнек се сбогува точно преди митницата, а Кити и Якоб продължиха надолу към кея сами. Фериботът се подготвяше да отплава; от комините му се издигаше дим, свеж бриз издуваше платната. Последните пътници се изкачваха по разноцветния подвижен мост близо до кърмата, докато малко по-нататък група мъже качваха багажа на борда. В небето прелитаха неспокойни чайки.
Якоб носеше бяла шапка с широка периферия, килната много напред, за да скрива лицето му, и тъмнокафяв костюм. Носеше малко, кожено куфарче в покритата си с ръкавица ръка.
— У теб ли са документите ти? — попита Кити.
— За десети път, да. — Все още бе малко просълзен от раздялата с майка си и това го правеше раздразнителен.
— Пътуването не е дълго — каза тя спокойно. — Ще пристигнеш утре.
— Знам. — Той подръпна периферията на шапката. — Мислиш ли, че ще премина?
— О, да. Не ни търсят, нали? Паспортът е само предпазна мярка.
— Ммм. Ами лицето ми…
— Изобщо няма да го погледнат. Повярвай ми.
— Добре. Сигурна ли си, че ти няма да…?
— Винаги мога да те последвам. Ще дадеш ли куфарчето си на онзи човек?
— Предполагам.
— Ами върви и го направи тогава. Аз ще изчакам. — След съвсем кратко колебание, той се отдалечи. Кити го наблюдаваше как минава бавно през забързаните хора и със задоволство забеляза, че никой не го оглеждаше кой знае колко. Корабната сирена изсвири, а някъде наблизо заби камбана. Кеят бе много оживен: моряци, хамали и търговци се движеха забързано, даваха се последни заповеди, разменяха се писма и пакети. На палубата на ферибота много от качилите се стояха край парапета, с грейнали от вълнение лица и разговаряха щастливо един с друг на десетки различни езици. Мъже и жени от далечни земи — от Европа, Африка, Византия и от Изтока… Сърцето на Кити заби по-бързо при тази мисъл и тя въздъхна. Искаше й се да се присъедини към тях. Е, може би щеше да го направи след време. Първо трябваше да свърши някои други неща.
В онази ужасна сутрин двамата бяха избягали във фабриката на Хирнек, където братята на Якоб ги скриха в неизползваема стаичка зад една от печатарските машини. Там, сред шума, задуха и миризмата на кожа, се погрижиха за раните на Кити и силите й се възвърнаха. Междувременно семейство Хирнек се подготви за неизбежните последствия, за обиските и глобите. Мина един ден. Полицията не дойде. Дойдоха новини за похода на голема през Лондон, за падението на Дювал, за повишението на момчето Мандрейк. Но за тях — бегълците — не чуха абсолютно нищо. Нямаше обиски, нямаше репресии. Всяка сутрин във фабриката пристигаха поръчките на магьосниците, както обикновено. Беше изключително необикновено. Изглежда Кити и Якоб бяха забравени.
На края на втория ден в тайната стая се проведе съвет. Въпреки очевидното безразличие на властите, семейството реши, че изобщо не е безопасно Кити и Якоб да остават в Лондон. Най-вече Якоб, с отличителния си външен вид, беше уязвим. Не можеше да остане във фабриката завинаги и рано или късно магьосникът Мандрейк или някой от сътрудниците или демоните му щеше да го открие. Трябваше да отиде на сигурно място. Госпожа Хирнек изрази това мнение решително и гръмко.
След като тя се успокои, мъжът й стана; иззад облачетата дим от лулата му от самодивско дърво той спокойно направи предложение. Уменията на семейството в печатането, каза той, вече им бяха позволили да си отмъстят на Талоу, променяйки книгите му така, че собствените му магии да предизвикат унищожението му. Щеше да е проста работа да се подправят дадени документи, като например документи за самоличност, паспорти и други такива, които щяха да улеснят и двете деца да напуснат страната. Можеха да отидат на континента, където клоновете на рода Хирнек — в Остенд, Брюж или Базел, например, с радост щяха да ги приемат.
Това предложение бе приветствано от всички и Якоб веднага го прие: той нямаше желание отново да се сблъсква с магьосниците. Кити, от своя страна, изглеждаше объркана.
— Това е много мило, много мило от ваша страна — каза тя.
Докато братята се бяха заели с фалшифицирането на документите, а господин и госпожа Хирнек започнаха да приготвят провизиите за пътуването, Кити остана в стаята, потънала в мисли. След два дни размишления насаме тя обяви решението си: няма да пътува до Европа.
Бялата шапка с широката периферия се приближаваше бързо към нея през тълпата; сега Якоб се усмихваше и стъпваше по-леко.
— Даде ли му куфара? — каза тя.
— Да. И ти беше права — изобщо не ме погледна. — Той погледна към подвижния мост, после часовника си. — Виж, имаме само пет минути. По-добре да се качвам на борда.