Той ме следеше с поглед.
— Как ти се струва? — прошепна той. — Не ме боли.
— Чудесно — мрачно отвърнах аз. — Когато пиеш бира, тя ще изтича от дупката — той се усмихна криво и аз му помогнах да седне. Отворената рана на гърба му беше малка и с гладки ръбове, защото карабината беше заредена с оловни куршуми, и беше малко по-широка от раната на гърдите му. Куршумът не беше се сплескал в костите.
Извадих от аптечката два бинта и превързах раните, преди да му помогна да се качи в лодката. Шери беше разпънала един от матраците и го завихме с одеяла.
— Да не забравиш Анджело — прошепна той. Открих дългия брезентов вързоп там, където беше го изпуснал Чъби, и с насълзени очи вдигнах тялото на Анджело, а после го примъкнах до носа на лодката.
Избутах лодката, докато водата не стигна до кръста ми, а после се прехвърлих на борда и включих моторите. Единствената ми грижа сега бе да осигуря необходимата медицинска помощ на Чъби, но преходът ни през островчетата до Сейнт Мери щеше да бъде доста дълъг.
Шери седна до Чъби на дъното на лодката, опитвайки се да облекчи мъките му по някакъв начин, а аз застанах на кърмата между двигателите и избирах най-късия път през дълбоките води на протока, преди да поема курс на юг под осеяното със студени бели звезди небе, понесъл товара от ранена, умиращ и умрял.
Бяха изминали вече почти пет часа, откакто тръгнахме, когато Шери се изправи до увития в одеяла Чъби и се промъкна към кърмата при мен.
— Чъби иска да говори с теб — тихо каза тя, а после развълнувано се наведе към мен и ме погали по бузата със студените пръсти на здравата си ръка. — Той си отива, Хари — с безутешна мъка добави тя.
Предадох й управлението на лодката.
— Виждаш ли ония две ярки звезди — посочих аз към едрите звезди на Южния кръст, — дръж курс право към тях — и се промъкнах към лежащия Чъби.
В първия миг той сякаш не можеше да ме познае, а аз коленичих до него и се заслушах в равномерното му и спокойно дишане. Накрая усети, че съм дошъл при него. Очите му проблеснаха под светлината на звездите и вдигна поглед към мен, а аз се наведох още по-ниско, така че лицата ни се приближиха само на няколко инча разстояние.
— Ама какви риби сме ловили с теб, Хари — прошепна той.
— Още много ще ловим — отвърнах аз. — С тия неща, дето возим на борда, ще можем да си купим наистина хубава лодка. Двамата с теб ще хванем още много едри риби през следващия сезон — бъди сигурен.
После замълчахме задълго, докато не усетих, че ръката му ме търси. Хванах я и я стиснах здраво. Усетих загрубялата му длан, покрита със стари рани от премеждията му с огромните риби.
— Хари — прошепна с толкова немощен глас, че едва успях да го чуя сред рева на моторите и наведох ухо към устните му. — Хари, сега ще ти кажа нещо, което никога не съм ти казвал досега. Обичам те бе, човек — зашептя той. — Обичам те повече от собствения си брат.
— И аз те обичам, Чъби — казах аз и ръката му продължаваше да ме стиска здраво още доста време, а после се отпусна. Продължавах да седя до него, докато голямата му груба лапа бавно изстиваше в ръцете ми, а зората започваше да се издига над мрачното и тъмно море.
През следващите няколко седмици двамата с Шери рядко напускахме уютното ни убежище при Залива на костенурките. Изпълнени с горест, двамата стояхме един до друг в гробището, докато погребваха приятелите ни, а веднъж отидох сам с колата до крепостта и прекарах два часа с президента Годфри Бидъл и инспектор Уоли Андрюс, но през останалото време бяхме съвсем сами и чакахме раните ни да зараснат.
Телесните ни рани зарастваха много по-бързо, отколкото очаквахме, но мъката в душите ни не изчезваше. Една сутрин, докато превързвах ръката на Шери, забелязах, че по връхчетата на пръстите й са се появили перленобели петънца сред оздравяващата плът, и разбрах, че ноктите й са започнали отново да растат. Благодарих на Бога, че издължените й изящни ръце няма да загубят красотата си.
Дните ни не бяха весели, защото спомените бяха прекалено пресни и все още скърбяхме за Чъби и Анджело, а наред с това двамата осъзнавахме, че рано или късно в отношенията ни ще настъпи разрив. Можех да предположа колко трудно й е да вземе решение и й прощавах моментните изблици на гняв, както и мрачните мигове на мълчание — а също и дългите й отсъствия от хижата, когато с часове обикаляше безлюдния бряг или пък сядаше усамотена някъде далеч към края на залива.
Накрая разбрах, че е достатъчно силна да посрещне онова, което ни чакаше. Една вечер споменах за съкровището за пръв път, откакто бяхме се върнали на Сейнт Мери.
Сега то беше заровено под основите на хижата. Шери ме слушаше мълчаливо, докато седяхме на верандата, пиейки уиски и слушайки плисъка на нощните вълни върху брега.
— Искам да започнеш приготовленията за изпращането на ковчега. Наеми кола в Цюрих и замини за Базел. Там съм ти запазил стая в хотел „Червеният бик“. Избрал съм ти този хотел, защото там има подземен паркинг и познавам главния администратор. Името му е Макс. Той ще уреди една катафалка да отиде до самолета. Ти ще играеш ролята на опечалената вдовица и ще закараш ковчега до Базел. Ще прехвърлим ковчега на паркинга, а ти ще се договориш с моя банкер да изпрати една бронирана кола, която ще откара главата на тигъра в трезора на банката.
— Значи всичко си подготвил, така ли?
— Надявам се — отвърнах аз и си сипах още едно уиски. — Името на банката ми е „Фал и синове“ и ще търсиш мосю Шалон. Когато се видиш с него, ще му кажеш името ми и номера на сметката ми — 1066, като годината на битката при Хейстингс. Трябва да се договориш с мосю Шалон да подготви някакво помещение, където да поканим експерти за оценка на главата…
Продължих да й обяснявам подробно направеното вече от мен, а тя ме слушаше съсредоточено. От време на време задаваше по някой въпрос, но предимно слушаше, а накрая измъкнах самолетния билет и тънка пачка пътнически чекове, които щяха да са й достатъчни.
— Ти вече си ми направил и резервация? — стреснато ме попита тя и след като й кимнах, разтвори самолетния билет. — Кога тръгвам?
— Утре с обедния самолет.
— А ти кога ще дойдеш?
— Три дни по-късно със същия самолет, с който ще пътува и ковчегът — в петък. Ще пристигна с полета на БОАК в един и трийсет след обяд. Ще имаш достатъчно време да подготвиш всичко и да дойдеш да ме посрещнеш.
Последната ни нощ бе изпълнена с любов и нежност както винаги, но усещах, че Шери е тъжна — сякаш си вземаше сбогом завинаги.
На разсъмване делфините ни посрещнаха при входа на залива и по-голямата част от сутринта прекарахме в игри с тях, а после заплувахме бавно назад към брега.
Закарах я до летището със стария пикап. Докато пътувахме, тя мълчеше почти през цялото време и поиска да ми каже нещо, но бе толкова объркана, че не можах да я разбера. Успях да чуя нещо като: „ако нещо се случи с нас, е, искам да кажа, че няма нищо вечно, нали така…“
— Продължавай — казах аз.
— Не, няма нищо. Просто искам да се опитаме да си простим един на друг — ако нещо се случи с нас. — Повече нищо не каза, а в салона за заминаващи пътници ме целуна бързо и се притисна към мен, обгърнала ме с две ръце, после се обърна и тръгна решително към самолета. Докато се качваше по стълбичката, нито се обърна, нито ми махна с ръка.
Изчаках, докато самолетът се издигаше бързо и се насочваше над крайбрежния проток към континента, а после потеглих бавно назад към Залива на костенурките.
Без нея къщата бе съвсем пуста и докато лежах в широкото легло през онази нощ под мрежата против комари, си дадох сметка, че рискът, който се готвех да предприема, си заслужаваше. Твърде голямо изпитание, но необходимо. Ясно ми бе, че трябва да я върна тук. Без нея всичко губеше смисъл. Трябваше да заложа на такава карта, която да бие козовете на онези, които властваха над нея. Но тя трябваше и сама да направи своя избор, а от своя страна аз щях да направя всичко необходимо, за да я спечеля.