Артър Кларк, Стивън Бакстър
Окото на времето
Една одисея във времето #1
Бележка на автора:
Тази книга не е нито продължение, нито предхождаща част на по-ранната „Одисея“, а по-скоро заема „перпендикулярна“ позиция спрямо нея, като прехвърля някои мои мисли и разсъждения от онова време в съвсем нова посока.
Цитатът от Ръдиард Киплинг — „Градове, тронове и сила“, се използва с любезното съгласие на „АП Уот Лтд“ и Националната фондация за изследване на историята и изкуството.
Първа част
Хроносрив
1
Търсеща
В продължение на четирийсет милиона години планетата изстиваше и изсъхваше и дойде време, когато на север ледените шапки започнаха да се врязват в континентите. Гористият пояс, който някога се простираше от Африка до Евразия и бе почти непрекъснат от Атлантическото крайбрежие до Далечния изток, се бе смалил до изолирани горски масиви. Животните, които доскоро обитаваха тази безбрежна зеленина, бяха изправени пред избора да се приспособяват или да напуснат.
Видът на Търсеща бе прибягнал и до двете.
Търсеща се бе притаила в края на останките от една горичка, с увиснало на шията бебе. Очите й, скрити под изпъкналите вежди, примижаваха срещу ярката светлина. Местността отвъд горичката беше равнинна, окъпана в слънчеви лъчи, нагорещена. Място, лишено от укрития, където смъртта може да те споходи мигновено. Земя на нови възможности, която в далечното бъдеще щеше да се превърне в граница между Афганистан и Пакистан и да се прочуе като Северозападната граница.
Днес недалеч от горичката на земята лежеше труп на антилопа. Животното бе издъхнало съвсем скоро — от раните му все още се стичаше лепкава кръв. Лъвовете вече бяха взели своето, но мършоядите от равнината, хиени и птици, не бяха открили новата плячка.
Търсеща се изправи и се огледа.
Търсеща беше маймуна. Плътно покритото й с гъста черна козина тяло едва надхвърляше метър. Лишената й от подкожна мазнина кожа бе увиснала. Лицето й бе издължено в муцуна, а крайниците й напомняха за времето, когато нейният вид все още живееше по дърветата — имаше дълги ръце и къси крака. Приличаше много на шимпанзе, но между нейния вид и горските шимпанзета се простираха близо три милиона години еволюция. Търсеща стоеше удобно на два крака и устройството на таза и хълбоците й бе по-скоро човешко.
Освен това видът на Търсеща бе месояден, макар и не особено усъвършенстван. Въпреки това ближните й разполагаха с някои преимущества спрямо останалите животни от този свят. Привикнали с уютното безгрижие на дълбоката гора, шимпанзетата не биха могли да изработят сечива, като брадвата в ръцете на Търсеща. А в очите й проблясваше искра, каквато нямаше в очите на обикновените маймуни.
На пръв поглед не се виждаха никакви признаци за дебнеща опасност. Тя излезе смело на откритото, притиснала малкото към гърдите си. Един по един я последваха и останалите членове на племето.
Бебето изплака и я оскуба. Заболя я. Съплеменниците на Търсеща нямаха имена — езикът им все още бе малко по-усъвършенстван от този на птиците, — но понякога тя мислеше за второто си бебе като за Вкопчващо, заради начина, по който се притискаше към нея.
Тъкмо заради тежестта на Вкопчващо тя бе последната, която стигна трупа на антилопата — останалите вече разсичаха месото със заострените си кремъци. Бързаха да разчленят животното на едри късове, които да отнесат в гората и чак там да се нахранят на спокойствие и в относителна безопасност. Търсеща се присъедини към тях. Чувстваше се беззащитна под ярките лъчи на слънцето. Щяха да изминат поне още един милион години, докато потомците й привикнат да живеят в равнините, а телата им да отделят влага и топлина, но да съхраняват мазнините.
Смаляването на горските масиви бе истинска катастрофа за маймуните, които ги обитаваха. Еволюционният зенит на това многолюдно семейство на бозайниците лежеше в далечното минало. Но някои от тях бяха успели да се приспособят. Видът на Търсеща все още се нуждаеше от сянката на гората и използваше високите клони за нощен подслон, но денем дръзваше да се появява на открито, особено когато го подмамваше подобна плячка. Рискован начин за препитание, но по-добър от гладуването. Още повече че горите продължаваха да изчезват и покрайнините им се превръщаха в места, където Търсеща и подобните й прекарваха все повече време. Само онези, които рискуваха да се изправят пред новите предизвикателства, имаха надежда да оцелеят в този променящ се свят.