— Bene13 — прошепна тя на паяка, — Forte14. — Макар че едва можеше да го види, Фиамета стисна коремчето му. Тънка сребърна нишка се запреде откъм ръката й и се уви около една греда. Тя изрита увилите се около краката й поли и се спусна по паешката нишка към твърдата като желязо земя. Ръката й за малко не изскочи от рамото, когато нишката се опъна докрай. Завъртя се веднъж, два пъти, краката й се удариха в земята и тя залитна, загубила равновесие.
Ако беше скочила от такава височина, щеше да си счупи и двата крака. Импровизираното й заклинание беше проработило. Отвори дясната си ръка — в средата й имаше лепкаво размазано петно.
„О! Съжалявам, паяче.“ Едва не я погълна вълна на гадене и тя бързо изтри ръката си в топлите грапави камъни на манастирския зид.
Замаяна от спускането и остатъчната топлина, която магията пращаше по нервите й, Фиамета едва сега си даде сметка, че стои на открито в здрача до стената, лесна мишена за всеки лозимонски стрелец, достатъчно наблюдателен, за да забележи движението на забавеното й падане. Паешката нишка, вече с изчерпана магия, се бе пръснала на прах по вятъра — вече не можеше да се изкатери обратно по нея. Нито можеше да накара бедния смазан паяк да й изпреде друга. Хвърли се по корем на земята, едва поемайки си дъх. „О, Господи! Разгневих ли те вече с моята гордост? Света Майко!“ Но никакви стрели не изсвистяха злобно над главата й, нито я засипаха викове. Само първите изкряквания на жабите и последните трели на птиците се носеха в захладняващата тъмнина. Фиамета изчака няколко минути, вцепенена от страх. Мракът се сгъсти.
„Свърши се. Вече не можеш да се върнеш. Трябва да продължиш напред.“ Измъкна колана, скрит под корсажа й, и го закопча на кръста си. Пое си дълбоко дъх, изправи се, вдигна полите си и затича към гората.
Под дърветата беше още по-тъмно, но затова пък опадалите листа, бурените и сухите вейки пукаха под краката й. Тя стъпваше възможно най-леко. Ако успееше да се промъкне през лозимонската обсада и да стигне до пътя към града…
Не изпищя, когато тъмната фигура във войнишко кожено облекло скочи отгоре й. Не е като да не беше очаквала нещо подобно. Въпреки това гърлото й се стегна, а сърцето й се заблъска като лудо.
— Ха! — извика войникът. — Пипнах те!
— Не. Аз те пипнах — заяви тя, после млъкна сащисано. Дори и на слабата лунна светлина се виждаше ясно, че мъжът е плешив като яйце и гладко избръснат. Но под кожената жилетка носеше вълнена риза и Фиамета подушваше излъчващата се от нея миризма на изсъхнала пот. — Piro — ясно произнесе тя.
Ръкавите му избухнаха в пламъци, които се увиха около ръцете му като оранжеви цветя в мрака. В странно приповдигнато настроение, тя потъна сред лудо потрепващите сенки, докато той още крещеше и се търкаляше по земята. Дори не затича. Виковете му щяха да доведат още лозимонци — вече ги чуваше как кършат забързано храсталака зад нея. Но не и след нея, помисли си тя. Не бяха много онези сред обикновените лозимонски войници, които биха сглупили дотам, че да преследват неизвестна магьосница в тъмното толкова бързо, че наистина да я хванат. Продължи да крачи, обзета от някаква отнесена отпадналост, подобна на онази, налягала я в редките случаи, когато бе прекалявала с неразредено вино. Не изпитваше страх и й се спеше. Чувстваше пръстите си дебели като наденици, краката й бяха като от дърво.
В гората на юг от манастира имаше стръмна просека, спускаща се досами езерото и пътя. Тя се заспуска с подхлъзвания и препъвания по склона, хващаше се за грапавата кора на дърветата в почти напразни опити да намали скоростта си. Усещаше лепкавата кръв, но дланите й сякаш бяха станали безчувствени към болката. На дъното на просеката едно почти пресъхнало поточе се процеждаше черно и тинесто покрай бледите петна на големи камъни. Тя заподскача от един на друг, като внимаваше да избягва хлъзгавите.
Застина, клекнала сред няколко повалени дървета и кръстосала белите си ръкави под гърдите, когато двама лозимонски войници изтърчаха покрай нея с извадени мечове — привлечени от виковете, които долитаха глухо откъм гората край манастира, те тичаха натам и не я забелязаха. Изглежда, бяха охранявали пътя, защото когато стигна до прашните коловози, които се точеха като смътна панделка в безлунния мрак, не видя никого. Езерото се стелеше край нея като платно от черна свила.
Фиамета се обърна на юг и тръгна към дома.
15.
След цяла вечност кънтежът на болката, заливаща тялото на Тур, утихна достатъчно, за да може да се опита да седне. Гледащият на север прозорец на килията не пропускаше пълзящо петно слънчева светлина, по което да бележи времето, но наситеносиният цвят на късчето небе, което можеше да види, му подсказваше, че следобедът преваля. Много внимателно Тур опипа подутите си устни, докосна разклатените си зъби и примижа. Беше цяло чудо, че не си е прехапал езика. Ребрата, гърбът и бъбреците го боляха от тежките ритници и почти заглушаваха протестите на вчерашната рана от меч, която отново се бе отворила. Червеното му кепе беше изчезнало, също и обувките. Плетеният му клин се беше скъсал и целият беше в бримки. Той опря гръб в стената и изпружи крака.