— Да. — Капитанът се намръщи. — Трябва да кажа, че не ми се нрави свитата, която е довел. Изпечени бандюги до един. А и петдесет въоръжени мъже ми се струват прекалено много за повод като този. Не знам къде му е бил умът на дук Сандрино, когато е позволил на лозимонския господар да доведе толкова много войници със себе си. Изисквало го почетното му положение като бъдещ негов зет, така каза.
— Е, Уберто Феранте беше наемник преди да се окаже законен наследник на Лозимо преди две години — каза майстор Бенефорте. — Не е имал достатъчно време да си спечели лоялността на местните. Може би просто си е довел хора, на които може да разчита.
— Оказал се наследник, друг път. Говори се, че подкупил папската курия да отхвърли претенциите на другия братовчед, и още веднъж, за да му дадат разрешение да се ожени за наследницата. Предполагам, че кардинал Борджия е искал да си осигури един верен гвелф4 в Лозимо в противовес на амбициите на Венеция и гибелините5.
— Ако съдя по опита си с курията, предположенията ти са съвсем правдоподобни. — Майстор Бенефорте се усмихна горчиво. — Но все пак се чудя откъде Феранте е взел парите.
— На мен поне амбициите на Милано ми изглеждат по-голяма заплаха. Бедната Монтефолия е между чука и наковалнята.
— Виж, Милано е пример как един обикновен войник може да се издигне. Надявам се Феранте да не е изучавал подробно живота на покойния Франческо Сфорца6. Рецептата е проста — ожени се за дъщерята, после направи необходимото, за да оглавиш държавата… Води си бележки, Ури.
Капитанът въздъхна.
— Уви, не познавам никакви наследнички. — После замълча замислено. — Всъщност точно това е направил Феранте в Лозимо. Надявам се, че не е намислил да повтори номера и в Монтефолия.
— Нашият дук и синът му се радват на достатъчно добро здраве, за да обезсмислят всякакви подобни планове — каза майстор Бенефорте и потупа абаносовата кутия. — А може пък и самият аз да допринеса според силите си това да си остане така.
Капитанът сведе поглед към ботушите си.
— Не знам. Знам само, че дук Сандрино не е особено доволен от този годеж, а дукеса Летиция още по-малко. Не виждам с какво може да ги е притиснал Феранте, но въпреки това усещам… голям пазарлък се води за зестрата.
— Жалко, че лорд Феранте не е по-млад, или лейди Джулия по-голяма.
— Или и двете. Знам, че дукесата е настоявала в договора да се впише, че сватбата не може да се състои преди да изтече поне година.
— Може пък дотогава конят на лорд Феранте да го хвърли от седлото и той да си строши врата.
— Ще го включа в молитвите си — усмихна се капитанът. Не прозвуча съвсем като шега.
Разговорът затихна — трябваше да си пестят дъха за финалното изкачване към замъка. Минаха през централната порта, охранявана от две големи квадратни кули с основа от дялан камък и градеж от същите жълти тухли, с които бяха издигнати повечето нови сгради в Монтефолия. Войниците ги ескортираха през настлания с плочи вътрешен двор и нагоре по новото великолепно стълбище, което настоящият дук беше построил с надеждата да смекчи строгата и грозновата архитектура, предпочетена от предците му. Майстор Бенефорте изсумтя пътьом по адрес на каменната изработка и измърмори обичайната си присъда:
— Трябвало е да наеме истински скулптор, а не някой селски каменоделец…
Минаха през две тъмни зали и излязоха във вътрешната градина. Тук, сред цветята и плодните дръвчета, бяха разположени масите за годежния банкет.
Гостите вече бяха насядали, което означаваше, че майстор Бенефорте е уцелил избрания предварително момент за величествената си поява. Дукското семейство, заедно с лорд Феранте и абата на „Свети Джеронимо“ и епископ на Монтефолия (две длъжности, един човек) заемаха една дълга, издигната върху подиум маса. Пазеха им сянка опънати като навес гоблени. Четири други маси бяха наредени под прави ъгли, по-долу и по-назад, за по-незначителните гости.
Дук Сандрино, приятно закръглен човек на петдесетина години с нос и уши с аристократични пропорции, миеше ръцете си в сребърна купа с вдигаща пара вода, върху която плаваха розови листенца, поднесена му от месер Куистели. Неговият син и наследник, десетгодишният лорд Асканио, седеше от дясната му страна. Един от приближените на лорд Феранте, облечен в специална ливрея, нагласяше столче за крака с мека тапицировка под ботушите на господаря си — столчето бе във формата на малка ракла с герба на Лозимо, резбован отпред. Преносимата мебел явно бе предназначена да задоволи някакво лично разбиране за удобство, защото краката на Феранте бяха с нормална форма и дължина. А може би копринените му чорапи криеха някаква стара бойна рана, която още го мъчеше. Фиамета си напомни да не се блещи, докато се опитваше да запамети възможно най-много подробности от изложените на показ кадифета, коприни, шапки, кокарди, оръжия, бижута и прически.
6
Сфорца — известен италиански род, играл важна роля в Милано и в цяла Италия през XV и XVI в. — Бел.пр.